Московска афера

Говори се, че пътешествениците, които се приближават към Женева с влака от Цюрих, обикновено остават толкова поразени от красотата й, че изхвърлят билетите си за връщане през прозореца и се заклеват никога да не я напуснат. Докато навлизаше в града през тихата августовска нощ с наетата в Париж кола, Габриел не изпита нищо подобно. Винаги бе смятал Женева за очарователно, но ужасно скучно място. Някогашен дом на ревностни калвинисти, днес градът имаше нова религия — парите, а банкерите и богаташите бяха новите му свещеници и архиепископи.

Хотел „Метропол“ се намираше близо до езерото, срещу Английската градина. Нощният администратор — дребен мъж с безупречно облекло и безизразни черти, му подаде електронен ключ и го информира, че съпругата му вече се е регистрирала и го чака горе. Той я завари седнала в едно кресло пред прозореца, с опрени на перваза крака и поглед, насочен към Же д’О57 — високия фонтан в центъра на езерото. Униформата й на стюардеса на „Ел Ал“, изгладена и колосана, висеше на закачалка в стенния гардероб. Светлината на свещите се отразяваше в сребърните похлупаци върху масичка на колелца, сервирана за двама. Габриел извади бутилка изстудено „Шасла“ от кофичката с лед и си наля една чаша.

— Очаквах те преди час.

— Трафикът на излизане от Париж едва пъплеше. Какво има за вечеря?

— Пиле по киевски58 — отговори му тя без следа от ирония. Очите й си оставаха приковани във фонтана, който в момента изглеждаше червен от светлината на разноцветните прожектори. — Маслото вече трябва да се е втвърдило.

Габриел сложи ръка върху един от похлупаците.

— Нищо му няма. Да ти сипя ли малко вино?

— Не трябва да пия. Поръчала съм да ме събудят по телефона в четири часа. Сутринта имам полет от Женева до „Бен Гурион“, а следобед — от „Бен Гурион“ до Москва. — Погледна го за пръв път. — Знаеш ли, струва ми се, че служителите на „Ел Ал“ спят по-малко дори от агентите на Службата.

— Никой не спи по-малко от агентите на Службата. — Наля й чаша вино. — Пийни малко. Казват, че е полезно за сърцето.

Тя вдигна чашата за наздравица, взряна в Габриел.

— Честита годишнина, скъпи. Днес се навършват пет месеца от сватбата ни. — Отпи от виното. — Край на медения ни месец в Италия.

— Пет месеца не е годишнина, Киара.

— Разбира се, че е.

Тя погледна отново към фонтана.

— Сърдиш ми се, защото закъснях за вечеря, или има нещо друго?

— Сърдя ти се, защото не искам да ходя утре в Москва.

— Тогава недей.

Киара го стрелна гневно с очи, после погледна отново към езерото.

— Ари ти даде безброй възможности да се измъкнеш от този случай, но ти реши да продължиш. Обикновено е обратното. Обикновено Шамрон е този, който те подтиква да продължиш, а ти се съпротивляваш яростно. Защо не го правиш и сега, Габриел? Защо след всичко, което преживя, след всичките схватки и убийства, предпочете да се нагърбиш с тази работа, вместо да се скриеш с мен в уединената вила в Умбрия?

— Не е честно да поставяш нещата по този начин, Киара.

— Разбира се, че е. Ти ми каза, че работата е елементарна. Ще се срещнеш с някакъв руски журналист в Рим, ще чуеш каквото има да ти казва и това ще е всичко.

— Това щеше да е всичко, ако не го бяха убили.

— Значи го правиш заради Борис Островски? Рискуваш живота си и този на Елена, защото се чувстваш виновен за смъртта му?

— Правя го, защото трябва да намерим онези ракети.

— Правиш го, защото искаш да унищожиш Иван.

— Разбира се, че искам да го унищожа.

— Е, поне си честен. Само гледай да не се самоунищожиш междувременно. Ако отведеш жена му и децата му, той ще ги преследва до края на света. Както и нас. Ако извадиш късмет, тази операция може да приключи до четиридесет и осем часа. Но това ще е само началото на войната ти с Иван.

— Хайде да вечеряме, Киара. Все пак имаме годишнина.

Тя погледна ръчния си часовник.

— Твърде късно е да вечерям. Онова масло просто ще залепне на бедрата ми.

— И аз имах подобно намерение.

— Обещания, обещания. — Тя отпи от виното. — Харесва ли ти да работиш отново със Сара?

— Пак ли започваш?

— Нека да отбележим за протокола, Ваша чест, че свидетелят отказа да отговори на въпроса.

— Да, Киара, харесва ми да работя отново със Сара. Тя се справи отлично със задачата си и показа изключителен професионализъм.

— Още ли те обожава?

— Сара знае, че не съм свободен. А единственият човек, когото обожава повече от мен, си ти.

— Значи признаваш?

— Признавам какво?

— Че тя те обожава.

— О, за бога! Да, някога Сара имаше чувства към мен; чувства, които ми откри по време на една много опасна операция. Но аз не споделям чувствата й, защото съм луд по теб. И ти го доказах, надявам се, като се ожених за теб — беше грандиозна сватба. А Сара, ако не ме лъже паметта, беше сред гостите.

— Навярно се е надявала, че ще ме изоставиш пред хупата.

— Киара… — Той обхвана лицето й с ръце и я целуна. Устните й бяха хладни и имаха вкус на „Шасла“. — Всичко това ще приключи до четиридесет и осем часа. После ще се върнем в Италия и никой, дори Иван, няма да е в състояние да ни намери.