Московска афера

— Американците поеха отговорността да ви осигурят подслон. Америка е голяма страна с далеч повече възможности от Израел. Човекът, който ръководи операцията, е мой приятел. Готов съм да му поверя живота си, Елена, и знам, че той ще се погрижи по най-добрия начин за вас и децата ви. Но се опасявам, че начинът ви на живот ще е доста по-скромен от сегашния.

— Слава богу!

— Сега мислите така, но ще ви бъде много трудно. Иван вероятно ще подаде молба за развод в някой руски съд. Вие няма да сте в състояние да се явите в съда, за да оспорите иска, затова той ще получи развод и ще остави вас и децата без копейка. — Той направи пауза. — Освен ако не сложим ръка върху част от парите му през следващите два дни.

— Не искам нищо от парите на Иван. Това са кървави пари.

— Тогава ги вземете заради вашите деца.

Елена погледна скицата, която й беше дал — двете деца на плажа.

— Имам достъп до общи банкови сметки в Лондон и Москва — каза тихо тя. — Но ако изтегля големи суми, Иван ще разбере.

— Не е ли заделил някакви пари в Швейцария за черни дни?

— Има банков сейф в Цюрих, в който обикновено държи няколко милиона в брой. Ще трябва да го изпразните заради мен, преди Иван да е успял да замрази авоарите си.

— Знаете ли номера и паролата?

Тя кимна утвърдително.

— Кажете ми ги, Елена. Заради децата.

Тя ги каза бавно, после го погледна с любопитство.

— Искате ли да ви ги напиша?

— Не е необходимо.

— Имате шпионска памет, също като Иван.

Елена започна да чопли храната си без апетит.

— Трябва да отбележа, че изпълнението ви днес беше забележително. Да бяхте видели лицето на съпруга ми, когато го информираха, че самолетът не може да излети. — Погледна го. — Предполагам, че сте планирали следващото действие също толкова добре?

— Да, но планирането не струва пет пари, ако изпълнителят не успее да го осъществи. — Пауза. — Последен шанс да се откажете, Елена. Никой няма да ви се разсърди, ако го направите.

— Ще довърша това, което започнах — отвърна тя. — Заради Александър Лубин. Заради Борис Островски. И заради Олга.

Габриел даде знак на стюардесата и я помоли да отнесе храната им. После постави куфарчето си върху масичката, набра кода за отключване и го отвори. Отвътре извади четири предмета: малък пластмасов флакон спрей; устройство, което приличаше на обикновен МР3 плейър; второ устройство с къс кабел с USB конектор, както и билет за полет 1612 на „Ел Ал“, излитащ от Москва за Тел Авив в 18,15 часа в неделя.

— Вече навярно сте се уверили и сама, Елена, че времето е всичко. Съставили сме график на последните ви часове в Москва и е важно да се придържате стриктно към него. Обърнете внимание на всичко, което ви казвам. Трябва да уточним много неща, а разполагаме с ограничено време.

* * *

Самолетът се приземи на летище Шереметево точно в 20,05 часа. Елена слезе първа на летището и се отправи към терминала с дамската си чанта на рамо, като теглеше сака с колелца. Габриел стигна до паспортния контрол и се присъедини към опашката от нежелани чужденци; когато най-сетне го пуснаха в страната, госпожа Харкова вече бе изчезнала. Щом излезе от терминала, той се нареди на друга безкрайна опашка, този път за такси. Накрая се качи в една „Лада“, карана от младеж с огледални очила. Узи Навот се качи в задната кола.

— Накъде да карам? — попита шофьорът.

— Хотел „Риц-Карлтън“.

— За пръв път ли идвате в Москва?

— Да.

— Някаква музика?

— Не, имам ужасно главоболие.

— А момиче?

— Просто ме закарайте в хотела, благодаря.

— Както желаете.

— На колко години сте?

— На петнайсет.

— Сигурен ли сте, че можете да шофирате?

— Никакъв проблем.

— Тази кола наистина ли ще издържи до „Риц“?

— Никакъв проблем.

— Навън започва да се стъмва. Сигурен ли сте, че имате нужда от тези слънчеви очила?

— С тях приличам на човек, който има пари. В Москва всички богаташи носят слънчеви очила през нощта.

— Ще се опитам да го запомня.

— Това е самата истина.

— Тази кола може ли да се движи малко по-бързо? Бих искал да стигна до „Риц“ още тази вечер.

— Няма проблем.

* * *

Новината, че Габриел и Елена са пристигнали в Москва, се получи в командния център под Гроувнър Скуеър в 18,19 часа местно време. Греъм Сиймор стана от стола и масажира мускулите в долната част на гърба си.

— Тази вечер не можем да направим нищо повече. Какво ще кажете да отидем на празнична вечеря в ресторанта на хотел „Дорчестър“? Моята служба черпи.

— Не обичам празненствата по време на операция — отсече Шамрон. — Особено когато трима от най-добрите ми агенти са на руска земя и още трима пътуват натам.

Картър сложи ръка върху рамото на Стареца.

— Хайде, Ари, В момента не можеш да направиш нищо друго, освен да седиш тук цяла нощ и да се тревожиш до смърт.

— Точно това смятам да направя.

Ейдриън се намръщи и погледна към Греъм Сиймор.

— Не можем да го оставим тук сам.

— Какво ще кажеш за малко готова индийска храна?

— Кажи им да не се оливат с подправките. Стомахът ми вече не е това, което беше.

55. Москва