Московска афера

Светлана сведе поглед и опита да се храни, но вече бе изгубила апетит — също като дъщеря си. Двете останаха дълго време неподвижни, като се държаха за ръце през масата. Лицата им бяха мокри от сълзи. Накрая майката взе писмото и го допря до пламъка на свещта. Елена погледна към телевизора и видя как новият цар на Русия приема венцехваленията на масите. Не можем да живеем като нормални хора — помисли си тя. — И никога няма да можем.

* * *

Противно на здравия разум и в разрез с всички писани и неписани правила, Габриел не се върна веднага в стаята си в хотел „Риц-Карлтън“. Вместо това се отклони още по на юг, към жилищните блокове на Октомврийския площад, и стигна до сградата, която местните жители наричаха Кучешкия дом. От нея не се разкриваше гледка към река Москва, нито към Кремъл, само към идентично изглеждаща постройка, към паркинг, пълен с раздрънкани малки автомобили, и към „Садовое колцо“61 — евфемизъм, защото от градините нямаше и помен, — откъдето се носеше тътен денем и нощем. От север духаше лют вятър и напомняше, че руското „лято“ е свършило и че скоро отново ще бъде зима. Поетът в Алон си помисли, че това е съвсем подходящо за случая. Може би никога не е имало лято, рече си той. Може би лятото е било илюзия — като мечтата за руска демокрация.

В малкия двор пред вход В, бабките и пънкарите скейтбордисти, изглежда, бяха сключили примирие. Шестима кльощави младежи от милицията се въртяха пред самата врата, а двама цивилни здравеняци в кожени якета от ФСБ ги наблюдаваха отстрани. Западните репортери, които бяха обсадили сградата след опита за покушение над Олга Сухова, явно се бяха отказали от бдението си или по-вероятно някой ги бе изгонил. Всъщност нямаше никакви доказателства за подкрепа на каузата на Олга, освен две отчаяни думи на английски, написани с червен спрей на стената на зданието: FREE OLGA!62 Някой местен шегобиец беше зачеркнал думата FREE и беше написал над нея FUCK63. Кой казваше, че руснаците нямат чувство за хумор?

Габриел заобиколи голямата сграда и както очакваше, видя охранители и пред другите пет входа. Докато крачеше на север по Ленински проспект, премисли операцията за последен път. Перфектна е, реши той. С едно крещящо изключение. Когато Иван Харков откриеше, че семейството му и тайните му документи са изчезнали, щеше да си го изкара на някого. И този някой най-вероятно щеше да е Олга Сухова.

56. Сен Тропе — Москва

Крахът на Иван Борисович Харков, строителен предприемач, капиталист и международен трафикант на оръжие, започна с едно телефонно обаждане. В резиденцията му в Сен Тропе се обади някой си Франсоа Боасон, регионален директор на френската Генерална дирекция за гражданско въздухоплаване. Мосю Боасон му съобщи, че има доста сериозен проблем относно предстоящите полети на самолета на мосю Харков — проблем, заяви злокобно директорът, който не можел да бъде обсъждан по телефона. После инструктира мосю Харков да се яви на летището в Ница в един часа на обяд, за да отговори на няколко елементарни въпроса. В случай че мосю Харков реши да не се яви, самолетът му щял да бъде конфискуван и задържан за не по-малко от деветдесет дни. След една антифренска тирада, която продължи точно минута и трийсет и седем секунди, Иван обеща да отиде на летището в уговорения час. Мосю Боасон заяви, че очаква с нетърпение срещата, и прекъсна връзката.

Елена Харкова научи за затрудненията на съпруга си, когато се обади във Вила Солей, за да пожелае добро утро на Иван и децата. Изненадана от гнева на съпруга си, тя направи няколко успокоителни коментара и го увери, че трябва да е станало някакво недоразумение. После поговори набързо със Соня, като я инструктира да заведе децата на плажа. След като приключиха, гувернантката я попита дали желае да разговаря отново с господин Харков. Елена се поколеба и отговори утвърдително. Когато Иван взе отново телефона, тя му каза, че го обича и очаква с нетърпение да се видят вечерта. Но той продължи да говори за самолета си и за некомпетентността на французите. Елена измърмори: До свидания64, Иван и приключи разговора.

* * *

Габриел притежаваше необикновено търпение, но сега, когато течаха последните часове преди нападението над трезора на Иван Харков, търпението му го напусна. Страхуваше се. Беше завладян от онзи страх, който можеше да се роди само в Москва. Страхуваше се, че някой непрестанно го наблюдава. Страхуваше се, че го подслушват. Страхуваше се, че ще попадне отново в Лубянка и че този път няма да излезе жив оттам. Страхуваше се, че и други могат да споделят неговата участ.

Опита се да потисне страха си с действия. Разходи се по улиците, които ненавиждаше, поръча си богат обяд, който почти не докосна, и накупи сувенири от блестящия ГУМ до Червения площад, които по-късно щеше да изхвърли. Извърши всичко това сам; очевидно ФСБ не проявяваше интерес към Мартин Стоунхил, натурализиран американски гражданин от Хамбург, Германия.