Московска афера

— За да свидетелства срещу съпруга си някъде на Запад? За да се оплаче на всеослушание, че Русия се е превърнала в авторитарна държава и отново представлява заплаха за световния мир? Това ще се отрази зле както на страната, така и на бизнеса ни. Приятелите на господин Харков в Кремъл може да се ядосат, че е позволил да се случи подобно нещо. А господин Харков се старае никога да не ядосва приятелите си в Кремъл.

— Обещавам, че няма да й позволим да се разприказва. Ще се грижи за децата си и ще си държи устата затворена. Тя е невинна.

— Иван не мисли така. Той смята, че го е предала. А ти знаеш как постъпваме с предателите. — Медведев вдигна пистолета си, за да го види Габриел, после опря дулото в тила на Елена. — Седем грама олово, както обичаше да казва Сталин. Ето какво ще получи тя, ако не се обадиш на французите да позволят на Иван да се качи довечера на самолета — заедно с децата.

— Ще им се обадя, когато Елена е в безопасност в Западна Европа.

— Тя няма да ходи никъде.

Елена вдигна очи от пода и се взря в Алон.

— Не му казвай нищо, Габриел. Ще ме убият каквото и да направиш. Предпочитам децата ми да бъдат отгледани от някого другиго, а не от чудовище като съпруга ми. — Тя погледна към Медведев. — По-добре натисни спусъка, Аркадий, защото Иван никога няма да получи децата.

Медведев се приближи до Алон и го удари с дръжката на стечкина в дясното око. Габриел падна странично на пода, заслепен от острата болка. Руснакът заби италианската си мокасина в слънчевия му сплит и се засили да го ритне повторно, но в същия миг някой каза нещо на руски в далечината. Алон познаваше този глас, беше сигурен в това, но в агонията си не можа да се сети къде го е чувал. Спомни си миг по-късно, когато най-сетне успя да си поеме дъх. Беше чул този глас два месеца по-рано, по време на първото си пребиваване в Москва. Беше го чул в Лубянка.

66. Калужска област, Русия

Двамата мъже проведоха кратък приятелски спор, сякаш се караха на кого е ред да плати обяда. Спорът им беше на руски и Габриел не разбра нито дума. Не виждаше и лицата им. Все още лежеше настрана, с корем, открит за ритниците на Аркадий Медведев и неговите мокасини 45-и номер.

Когато разговорът приключи, два чифта ръце го изправиха на крака. Едва сега успя да види лицето на мъжа, когото познаваше само като Сергей. Изглеждаше почти като през онази нощ в Лубянка. Същият сив костюм. Същият сив тен. Същият проницателен поглед зад кръгли очила. Този път носеше стилен дъждобран. Малката му брадичка ала Ленин беше подстригана наскоро.

— Мисля, че ти казах да не се връщаш в Русия, Алон.

— Ако си бяхте свършили работата, нямаше да се наложи да се връщам.

— Каква работа?

— Да попречите на отрепки като Иван да наводнят света с оръжия и зенитни ракети.

Сергей въздъхна тежко, сякаш искаше да покаже, че това е последният начин, по който се е надявал да прекара вечерта. После хвана белезниците на Габриел и ги дръпна рязко. Ако китките му не бяха станали безчувствени, сигурно щеше адски да го заболи. Тръгнаха заедно през склада, като Сергей вървеше на една крачка зад него, и излязоха през врата, достатъчно широка, за да минават през нея товарните камиони на Иван. Пак валеше; трима от телохранителите на Медведев се бяха подслонили под стрехата и разговаряха тихо на руски. На няколко крачки от тях беше паркиран служебен седан на ФСБ. Сергей настани Габриел на задната седалка и затвори вратата.

Руснакът подкара колата с „Макаров“ в ръка и пуснато радио. Разбира се, предаваха поредната реч на президента. Как иначе? Пътят беше тесен и минаваше през гъста брезова гора. Между дърветата се мяркаха дачи — не като дачата на Иван, а истински руски дачи. Някои бяха с размерите на старинна селска къща, други бяха малко по-големи от барака за инструменти. Всичките бяха заобиколени от малки парцели обработваема земя. Габриел си помисли за Олга Сухова, която си отглеждаше репички.

Вярвам в моята Русия и не искам да бъдат извършвани злодеяния от мое име…

Той погледна в огледалото за обратно виждане и срещна очите на Ленин.

Те оглеждаха подозрително пътя зад тях.

— Следят ли ни, Сергей?

— Не се казвам Сергей. Името ми е полковник Григорий Булганов.

— Как сте, полковник Булганов?

— Чудесно, Алон. А сега си затвори устата.

Булганов намали скоростта и спря в една отбивка на пътя. Предупреди Габриел да не мърда, излезе от колата и отвори багажника. Порови в него, после застана от страната на Габриел. Когато отвори вратата, в едната си ръка държеше пистолета, а в другата — ръждясали клещи за рязане на тел.

— Какво ще правиш? Ще ме нарежеш на малки парченца?

Булганов остави пистолета върху покрива на колата.

— Мълчи и излизай.

Алон се подчини. Руснакът го завъртя с лице към автомобила и хвана белезниците. Чу се кратко изщракване и ръцете на Габриел се оказаха свободни.

— Ще ми кажеш ли какво става, Сергей?