Московска афера

— Казах ти, Алон. Казвам се Григорий. Полковник Григорий Булганов. — Той подаде пистолета на Габриел. — Предполагам, че знаеш как се борави с него?

Алон взе оръжието.

— Можеш ли да свалиш тези железа от китките ми?

— Не и без ключ. Освен това ще трябва да ги носиш, когато се върнем в онзи склад. Само така ще успеем да измъкнем Елена жива оттам. — Булганов го възнагради с една от хитрите си усмивки. — Да не мислеше, че ще оставя онези чудовища да я убият, Алон?

— Не, разбира се, Сергей. Защо бих си помислил подобно нещо?

— Сигурен съм, че ти се иска да ми зададеш няколко въпроса.

— Няколко хиляди, ако трябва да съм точен.

— Ще имаме време за тях по-късно. Влез отново в колата и се преструвай, че ръцете ти все още са оковани.

67. Калужска област, Русия

Габриел се взираше през прозореца в дачите между дърветата. Не ги виждаше. Вместо това видя мъж, който приличаше на Ленин, седнал на масата за разпити в Лубянка. Беше възможно Булганов да играе някаква игра. Възможно, помисли си той, но малко вероятно. Полковникът току-що бе освободил ръцете му и му беше дал зареден пистолет, с който, стига да пожелаеше, можеше да пръсне мозъка му по предното стъкло на колата.

— За какво разговаряхте с Аркадий на руски?

— Той ми каза, че иска да получи информация от теб.

— Каза ли каква информация?

— Не, поиска да те заведа в гората и да опра пистолет в главата ти. Трябваше да ти дам последен шанс да проговориш, преди да те убия.

— И ти се съгласи?

— Това е дълга история. Важното е, че можем да се възползваме от нея. Ще влезем през същата врата, през която излязохме. Ще кажа на Аркадий, че си размислил. Че си готов да му кажеш всичко, което иска да знае. После, когато се приближим достатъчно до него, ще го застрелям.

— Медведев?

— Да, аз ще се погрижа за Аркадий. Остават двете горили. И двамата са били в специалните части. Владеят отлично оръжията си. Аз съм най-обикновен офицер от контраразузнаването на ФСБ. Следя шпиони.

Булганов погледна в огледалото за обратно виждане.

— Не можеш да влезеш в сградата с пистолета в ръце, Алон. Трябва да го скриеш някъде, откъдето можеш бързо да го извадиш. Чух, че си добър стрелец. Ще можеш ли да изкараш този „Макаров“ навреме, за да не ни убият онези горили?

Габриел мушна пистолета в колана на панталона си и го прикри със сакото си.

— Дръж пистолета си насочен към мен, докато не настъпи моментът. Когато видя, че го насочваш към Аркадий, ще премина към действие.

— Значи остават трите момчета отвън.

— Те няма да стоят дълго навън; не и като чуят, че в склада се стреля. Каквото и да правиш, не им предлагай да оставят оръжията си и да се предадат. В реалния свят нещата не стават по този начин. Просто се обърни и открий стрелба. И не пропускай. Няма да имаме време да презаредим.

— В пълнителя ти има само осем патрона.

— Ако се наложи да използвам повече от пет, значи сме загазили.

— Виждаш ли достатъчно ясно?

— Виждам добре.

— Трябва да ти призная нещо, Алон.

— Какво?

— Досега не съм стрелял по човек.

— Просто натискаш спусъка, Григорий. Пистолетът работи много по-ефикасно, когато натискаш спусъка.

* * *

Когато Алон и Булганов се върнаха, тримата пазачи продължаваха да си бъбрят край входа на склада. Изглежда, някой беше открил къде Иван държи бирата, защото и тримата отпиваха от грамадни бутилки „Балтика“. Габриел тръгна към тях, като придържаше китката на дясната си ръка с дланта на лявата, за да създаде илюзията, че все още е окован. Булганов вървеше половин стъпка зад него с насочен към гърба му „Макаров“. Пазачите проявиха слаб интерес към завръщането им. Очевидно бяха свикнали да виждат осъдени на смърт мъже, развеждани наоколо под дулото на пистолет.

От входа за товарни коли до мястото, където Елена Харкова седеше, прикована с белезници към металния стол, имаше точно четиридесет и две крачки. Габриел знаеше това, защото ги броеше наум, докато изминаваше разстоянието заедно с полковник Григорий Булганов. Полковникът, който преди два месеца беше заповядал да го хвърлят по стълбището в Лубянка. Полковникът, който в онази нощ се бе нарекъл Сергей и бе казал, че ще го убие, ако се завърне в Русия. Полковникът, който никога не беше стрелял по хора и от когото зависеше животът на Габриел.

Аркадий Медведев стоеше по риза пред Елена и крещеше мръсотии в лицето й. Когато Булганов и Алон го наближиха, той се обърна към тях с ръце на кръста и затъкнат в колана на панталона му пистолет. Лука Осипов и плешивият гигант стояха непосредствено зад Елена, по един от всяка страна на стола. Разположението им не беше много удобно, помисли си Габриел, но Елена все още бе прикована към стола, така че нямаше как да попадне на огневата му линия. Когато се озоваха на разстояние, от което нямаше как да пропусне мишената си, Булганов каза нещо на руски на Медведев. Аркадий се усмихна и погледна Алон.

— Вразуми се значи.

— Да, Аркадий, вразумих се.

— Кажи ми тогава. Къде са децата на Иван?

— Какви деца?