Московска афера

— Но прибирането им ще ни коства ценно време. А може да се наложи да убием още някого. В апартамента ще има нов пазач. Може дори да си има помощник, че и двама. Навремето съседите бяха свикнали да чуват кратки престрелки късно нощем, но днес е различно. Ако се наложи да стреляме, нещата могат много бързо да загрубеят.

— Ти все още си полковник от ФСБ, Григорий. А полковниците от ФСБ не се страхуват от никого.

— Не искам да съм полковник от ФСБ. Искам да съм от добрите.

— Ще бъдеш — каза Габриел. — В момента, в който стигнем до украинската граница и обявиш, че искаш политическо убежище.

Булганов отмести очи от огледалото и се загледа в Ленински проспект.

— Аз вече съм от добрите — каза тихо той. — Просто играя за един много лош отбор.

69. Блатният площад, Москва

Габриел, Елена и Григорий пресякоха улицата по посока на „Дом на набережной“ под неодобрителния поглед на руския президент. Полковникът показа картата си на офицер от ФСБ на портиера и го заплаши, че ще му отреже ръката, ако докосне телефона.

— Не сме били тук. Разбра ли?

Ужасеният портиер кимна утвърдително. Булганов прибра картата в джоба на сакото си и отиде при частния асансьор, в който Габриел и Елена вече се бяха качили. Когато вратите на кабината се затвориха, двамата мъже извадиха пистолетите си „Макаров“ и ги презаредиха.

Асансьорът беше стар и бавен; пътуването до деветия етаж сякаш продължи цяла вечност. Когато вратите най-сетне се отвориха, Елена се беше свила в ъгъла, а Габриел и Булганов бяха застанали пред нея с вдигнати за стрелба оръжия. Предпазливостта им се оказа излишна, защото вестибюлът и коридорът на апартамента бяха празни. Отлично обученият охранител на Аркадий Медведев бе заспал на дивана във всекидневната пред широкоекранния телевизор на Иван, включен на порноканал. Габриел го събуди, като навря дулото на пистолета в ухото му.

— Ако си добро момче, може и да доживееш да видиш изгрева. Ако си лошо момче, ще изцапам ужасно дивана на Иван. Какво избираш? Добро или лошо момче?

— Добро — отговори пазачът.

— Мъдър избор. Да вървим.

Алон го подкара към бронирания офис на Иван, в който Елена вече отваряше тайния трезор. Дамската й чанта беше там, където я бе оставил Медведев. Дисковете все още бяха вътре. Булганов вкара пазача в трезора и затвори стоманената врата. Елена натисна бутона зад втория том на „Ана Каренина“ и библиотеката се плъзна на мястото си. Затвореният мъж започна да крещи на руски, но приглушеният му глас бе почти недоловим.

— Може би трябва да му дадем малко вода — предложи полковникът.

— Ще издържи няколко часа. — Габриел погледна Елена. — Нуждаеш ли се от нещо друго?

Тя поклати глава. Алон и Григорий тръгнаха пред нея към асансьора с насочени пистолети. Портиерът не бе помръднал от мястото си на рецепцията. Булганов му напомни да си затваря устата, после поведе Габриел и Елена навън към колата.

— Ако извадим късмет, ще успеем да пресечем границата преди зазоряване — каза полковникът, докато поставяше ключа в стартера. — Има ли още нещо, което трябва да свършим, преди да тръгнем?

— Да. Искам да извършиш един последен арест, докато все още си офицер от ФСБ.

— Кого трябва да арестувам?

Алон му каза.

— И дума да не става! Няма как да мина през всички мерки за сигурност.

— Ти все още си полковник от ФСБ, Григорий. А полковниците от ФСБ не се страхуват от никого.

70. Москва

Северната стена на Кучешкия дом беше увенчана с истински Пояс на Орион68 от светлини; червени лампи премигваха върху предавателната кула високо върху покрива. Габриел беше зад волана на служебната кола на полковник Григорий Булганов. Елена седеше до него с мобилния телефон на Булганов в ръка. Самият полковник беше на единайсетия етаж на сградата, за да арестува Олга Сухова, разследващ репортер от несъществуващото вече списание „Московская газета“.

— Мислиш ли, че ще дойде? — попита Елена.

— Ще дойде — заяви Габриел. — Няма друг избор. Знае, че ако някога си покаже носа от апартамента, съпругът ти ще я убие.

Елена протегна ръка и докосна превръзката върху дясното му око.

— Направих най-доброто, на което съм способна. Трябва да се зашие. И не само това. Мисля, че звярът е успял да счупи нещо.

— Сигурен съм, че се разкайваше за постъпката си, когато видя пистолета в ръката ми.

— Не мисля, че изобщо е видял пистолета ти. — Тя го докосна по ръката. — Къде се научи да стреляш така?

— За нещастие, налагало ми се е да се упражнявам доста.

— Мога ли да ти призная нещо?

— Разбира се.

— Знам, че сигурно звучи ужасно от устата на съпругата на един убиец, но се радвам, че ги уби. Особено Аркадий.

— Трябваше да изчакам, докато излезеш оттам. Съжалявам, Елена.

— Ще мога ли да забравя някога?

— Не, никога.

Тя погледна към мобилния телефон и провери силата на сигнала.

— Наистина ли се казваш Габриел, или това също е лъжа?

— Това е истинското ми име.

Елена се усмихна.

— Има ли нещо смешно в името ми?

— Не, хубаво име е. Просто се сетих за последните думи на майка ми: „И нека ангелът господен бди над теб“. Изглежда, е била права69.