Московска афера

— Можем да я вземем, като напускаме града.

— Майка ми? Последното нещо, което би искал да направиш, е да шофираш до Украйна с майка ми на задната седалка. Освен това не е нужно да я вземаме веднага. Дори Иван не би наранил една стара жена. — Тя замълча за момент и го изгледа изпитателно. — Наистина ли си ангел господен?

— Приличам ли на ангел?

— Всъщност не. — Елена вдигна поглед към фасадата на сградата. — Наистина ли не знаеш къде са децата ми?

Той поклати глава.

— Излъгах Аркадий. Знам къде са.

— Кажи ми.

— Не още. Ще ти кажа, когато сме в безопасност зад границата.

— Виж! — Тя посочи към сградата. — Светна една лампа. Означава ли това, че го е пуснала в апартамента?

— Вероятно.

Елена погледна мобилния телефон.

— Звънни, по дяволите. Звънни!

— Успокой се, Елена. Три часът сутринта е и един полковник от ФСБ й казва да си събира багажа. Дай й малко време да осъзнае какво се случва.

— Мислиш ли, че ще дойде?

— Ще дойде.

Алон взе телефона от ръката й и попита как е разбрала, че картината на Касат е фалшификат.

— Заради ръцете.

— Какво им е на ръцете?

— Има напластяване на боя.

— И Сара ми каза същото.

— Трябвало е да я послушаш.

В същия момент телефонът иззвъня. Габриел го подаде на Елена.

— Да? — каза тя, после: — Да, да.

Погледна мъжа до себе си.

— Запали фаровете, Габриел. Тя иска да запалиш фаровете.

Алон присветна два пъти с фаровете. Елена произнесе още няколко думи на руски. Прозорецът на единайсетия етаж угасна.

Четвърта част Жътвата

71. Вила дей Фиори, Умбрия

Vendemmia — годишният гроздобер, започна във Вила дей Фиори последната събота на септември. Тогава пристигна и неприятната новина, че реставраторът планира да се върне в Умбрия. Граф Гаспари обмисли набързо идеята да отскочи с колата дотам, за да информира лично заинтересованите. Накрая реши, че просто ще се обади по телефона на Маргерита.

— Кога се очаква да пристигне? — попита тя с внезапно одрезгавял глас.

— Не е сигурно.

— Разбира се. Сам ли ще бъде, или ще го придружава Франческа?

— И това не е сигурно.

— Да приемем ли, че ще работи отново?

— Можем само да се надяваме — каза Гаспари. — Но моите приятели от Ватикана ми казаха, че е претърпял някакъв инцидент. Не ми се вярва да е в особено приповдигнато настроение.

— И как ще забележим разликата?

— Бъди мила с него, Маргерита. Очевидно бедният човек е изстрадал доста.

С това разговорът приключи. Икономката затвори телефона и тръгна към лозята.

Очевидно бедният човек е изстрадал доста…

„Да — помисли си тя. — И сега ще си го изкара на нас“.

* * *

„Завръщането“, както го нарече персоналът, се състоя късно същата вечер. Карлос, който живееше в каменна къща на хълма над пасището, забеляза малкия „Пасат“ комби, когато автомобилът зави през портата и се стрелна по застлания с чакъл път към вилата с угасени фарове. Той позвъни незабавно на Изабела, която стоеше на верандата на жилището си близо до конюшните, когато тъмната кола профуча край нея сред облак прах. Наблюдението й, макар и кратко, я възнагради с две важни късчета информация: в колата със сигурност имаше не един, а двама души — реставраторът и жената, която познаваха под името Франческа, при това шофираше жената. „Убедителна косвена улика — каза тя на Карлос, — че, реставраторът действително е претърпял някакъв инцидент“.

Последният член на персонала, който видя двойката през тази нощ, беше Маргерита, която ги наблюдаваше как прекосяват двора от поста си над параклиса. Както всички икономки, тя беше роден шпионин и като всички добри шпиони, обръщаше внимание на дребните детайли. Маргерита намери за — меко казано — странен факта, че жената върви напред и води мъжа. Освен това й се стори, че в движенията на реставратора има нещо необичайно. Сякаш пристъпваше с известно колебание. Тя го видя още веднъж, когато се появи на прозореца на горния етаж и погледна над двора в нейната посока. Този път той не й кимна по войнишки; всъщност изобщо не даде признаци, че е забелязал присъствието й. Просто се взираше в мрака, сякаш търсеше неприятел, който със сигурност беше някъде там, но той не можеше да го види.

Кепенците се затвориха шумно и реставраторът изчезна от полезрението й. Маргерита остана неподвижна на прозореца дълго време след това, преследвана от картината, която бе видяла. Мъж в осветения от луната прозорец с тайнствена превръзка на дясното око.

* * *