Московска афера

— Опитахме през 90-те години. Забелязахме, че по-голямата част от Третия свят е разбунена, и си зададохме въпроса: Кой налива масло в огъня? От Управлението започнаха да следят движението на подозрителни самолетни пратки из Африка и Близкия изток. От Агенцията за национална сигурност започнаха да подслушват разговори по телефони и радиостанции. Не след дълго добихме представа откъде идват всички оръжия.

— От Иван Харков.

Картър кимна утвърдително.

— В Агенцията създадохме работен екип, който да разработи стратегия за справяне с мрежата на Харков. Тъй като не беше нарушил нито един американски закон, възможностите ни бяха изключително ограничени. Започнахме да търсим страна, която да повдигне обвинение, но нито една не се отзова. В края на хилядолетието положението бе толкова лошо, че дори обмисляхме да приложим така наречената програма за извънредно предаване, за да прочистим улиците от сътрудниците на Иван. Нямахме никакъв успех, разбира се. Когато старата администрация напусна града, мрежата на Харков все още беше в бизнеса. А новата, която се настани в Белия дом, имаше време само да открие къде са тоалетните, преди да се случат атаките от 11 септември. Изведнъж Иван Харков вече не изглеждаше толкова важен.

— Защото се нуждаехте от помощта на Русия в борбата срещу Ал Кайда.

— Точно така — отвърна Ейдриън. — Иван е бивш офицер от КГБ. Има могъщи благодетели. Честно казано, дори и да бяхме притиснали Кремъл за Харков, вероятно нямаше да излезе нищо съществено. На хартия няма никакви юридически или финансови връзки между легитимния олигарх и международния търговец на оръжие Иван Харков. Той е спец в областта на корпоративното прикриване и офшорните сметки. Мрежата му е напълно сигурна.

Картър измъкна лулата си и торбичка с тютюн от джоба на сакото си.

— Има и нещо друго, което не трябва да забравяме: Иван има дълго досие като търговец, доставящ стоки за опасни елементи в Близкия изток. Той продаваше оръжие на Кадафи. Контрабандно снабдяваше с оръжие Саддам Хюсеин, нарушавайки ембаргото, наложено от ООН. Въоръжаваше ислямските радикали в Сомалия и Судан. Продаваше оръжие на талибаните.

— Не пропускай и „Хизбула“ — вметна Габриел.

— Как бихме могли да забравим нашите добри приятели от „Хизбула“? — Ейдриън методично напълни лулата си. — Предполагам, че в един идеален свят щяхме да отидем при руския президент и да го помолим за помощ. Но светът далеч не е идеален, а настоящият президент на Русия е всичко друго, но не и будещ доверие съюзник. Той е опасен човек. Иска си обратно империята. Иска отново страната му да е суперсила. Иска да оспорва американското превъзходство в света, особено в Близкия изток. Разполага с море от петрол и природен газ и иска да го използва като оръжие. Последното, което ще направи, е да се намеси в наша полза срещу покровителствания олигарх Иван Харков. Преживях края на първата Студена война. Още не сме стигнали дотам, но определено сме се отправили в тази посока. В едно съм сигурен. Ако проследим тези оръжия, ще трябва да го направим без помощта на Русия.

— Предпочитам този начин, Ейдриън. Ние, евреите, имаме дълъг исторически опит в отношенията с руснаците.

— Тогава как предлагаш да действаме?

— Искам да си уредя среща с Елена Харкова.

Картър повдигна изненадано едната си вежда.

— Предлагам ти да действаш внимателно, Габриел. Иначе може да предизвикаш смъртта й.

— Благодаря ти, Ейдриън. Това наистина не ми беше хрумвало.

— Извинявай — отвърна Картър. — Мога ли да помогна с нещо?

— Нужна ми е цялата информация за мрежата на Иван, с която разполагате. Наистина имам предвид цялата, Ейдриън, особено прихванатите от Агенцията телефонни разговори. И не ми давай само преписите. Искам да проникна в главата му. А за да направя това, трябва да чуя гласа му.

— Говориш за изключително секретни материали. Те не могат просто така да се дадат на агент от чужда разузнавателна служба, дори на теб. Трябва да мина по каналния ред. Може да отнеме седмици, докато получа одобрение, ако изобщо го получа.

— Докато говорим, тези оръжия може да плават към американските брегове, Ейдриън.

— Ще видя какво мога да направя, за да ускоря нещата.

— Не, Ейдриън, ти трябва да ги ускориш. Иначе ще вдигна ей онзи телефон и ще позвъня на моя приятел в Белия дом. Все още пазя номера, който ми даде в Копенхаген — онзи, който звъни директно в Овалния кабинет.

— Няма да го направиш.

— Напротив.

— Ще уредя материалите да ти бъдат дадени в рамките на двайсет и четири часа. Какво друго ти е нужно?

— Човек, който говори руски език.

— Вярваш или не, още имаме няколко такива.

— Всъщност аз имам някого предвид. Искам да го доведеш веднага в страната.

— Кой е той?

Алон му каза името.

— Дадено — отвърна Картър. — Къде смяташ да установиш работния си кабинет? Във вашето посолство?