Московска афера

— А ако собственикът знаеше какъв е залогът? Подозирам, че на него — или на нея, в случай че е жена — може да му хареса възможността да ни помогне. Предполагам, че собственикът е патриот, Алистър. — Кратко мълчание. — Също като теб.

Официалният запис на разговора нямаше да съдържа доказателство за случилото се след това, защото нямаше звук, който микрофоните да уловят. Имаше само жест. Уитком внимателно сложи ръка върху рамото на Лийч, сякаш го молеше да му върне изгубената вяра.

— Бутби — каза Алистър, като че ли името внезапно бе изплувало в паметта му. — Сър Джон Бутби. Живее в Котсуолдс, в огромна къща от епохата на крал Едуард насред имението си от няколкостотин акра. Доколкото знам, не е работил и ден през живота си. За негов късмет, баща му е работил. Говори се, че войната му се отразила прекрасно.

Греъм обърна глава.

— Не говориш за Базил Бутби, нали?

— Точно за него говоря. Бил е безскрупулен негодник, ако съдя по онова, което съм чувал.

— Базил Бутби е една от легендите в нашата разузнавателна служба. През Втората световна война е бил включен в операциите за заблуждаване на противника. Помагал е на заловени немски шпиони да се върнат при техните началници в Берлин. Да, бил е безскрупулен. Но има моменти, когато човек трябва да бъде такъв. Това е един от тези моменти, Алистър.

— Чудя се дали има вероятност сър Джон да е променил мнението си — каза Габриел. — Питам се дали не е време да го посетим отново.

— Той няма да продаде картината, не и на Елена Харкова.

— Защо?

— Защото в момент на професионална недискретност може да съм споменал, че купувачът е съпруга на руски олигарх. Бащата на Бутби е прекарал последните години от кариерата си в борба срещу шпионите на КГБ. Старецът не харесвал руснаците. Сър Джон — също.

— Това е поведение на патриот — каза Сиймор.

— Бих използвал друга дума, за да го опиша — промърмори Лийч. — Елена Харкова щеше да плати висока цена за тази картина. Два милиона лири, а може би и малко повече. Щеше да е мъдро от негова страна да приеме сделката. Говори се, че в момента сър Джон не разполага с много пари.

— Може би ще успеем да го убедим, че е направил грешка.

— Късмет! Но не забравяйте, че ако творбата на Касат смени собственика си, аз ще си получа моя дял.

— Колко вземаш сега, Алистър? — попита Алон.

Лийч се усмихна.

— Вие си имате ваши тайни, синьор Делвекио. Аз имам своите.

31. Глостършър, Англия

Хейвърмор, фамилният дом на рода Бутби, се намираше на осем километра северозападно от живописното търговско градче Чипинг Камдън в Котсуолд Хилс. В годините на своя разцвет имението обхващаше осемстотин акра хълмисти пасища и гористи хълмове и в него работеха няколко десетки мъже и жени от околните села. През последните години владенията му се бяха стопили, както и състоянието на семейството, което го притежаваше. Като се изключат стотина акра, останалите земи бяха продадени, а господарската къща — огромна постройка от жълт пясъчник — бе в обезпокоително занемарено състояние. Колкото до помощния персонал, сега той се състоеше от един ратай, наричан Стария Джордж Мериуд, и пълничката икономка госпожа Лилиан Девлин.

Тя посрещна Габриел и Греъм Сиймор в ранния следобед на следващия ден и ги уведоми, че сър Джон с нетърпение очаква пристигането им. Двамата го откриха, застанал пред триножника на една поляна с избуяла трева, наречена Източната ливада, да се труди усилено над ужасен пейзаж. Бутби и Греъм сърдечно се ръкуваха и се изгледаха мълчаливо един друг. Имаха почти еднакъв ръст, макар че Джон Бутби бе с няколко години по-възрастен и талията му бе с няколко сантиметра по-голяма. Носеше гумени ботуши и светлокафява манта. Гъстата прошарена коса и рошавите вежди му придаваха вид на оживяла четка за миене на бутилки.

— Това е мой колега — каза Греъм, сложил ръка върху рамото на Алон. — Той е наш симпатизант, сър Джон. Работи за разузнавателна служба в Близкия изток, чиито интереси понякога съвпадат с нашите.

— Тогава сте израелец — каза Бутби, ръкувайки се с Габриел.

— Опасявам се, че е така — отвърна с разкаян тон Алон.

— Не е необходимо да се извинявате, скъпи приятелю. Аз нямам нищо против израелците и евреите като цяло. Ние, европейците, ви накиснахме в това тресавище, нали? А сега ви осъждаме, че имате смелостта да отстоявате позициите си. — Той пусна ръката на Алон. — Мога ли да узная името ви, или е забранено?

— Казва се Габриел, сър Джон. Габриел Алон.

Бутби се усмихна.

— Така си и мислех. За мен е чест, господин Алон. — Той се обърна към триножника и погледна навъсено картината си. — Ужасна е, нали? Никога не съм успявал да нарисувам дървета както трябва.

— Ще разрешите ли? — попита Габриел.

— И вие ли рисувате?

— Когато имам възможност.

Сър Джон му подаде четката. Алон поработи над картината трийсет секунди и отстъпи назад.

— Боже мой! Но това е изумително! Очевидно притежавате голям талант. — Той хвана Габриел за лакътя. — Какво ще кажете да влезем в къщата? Госпожа Девлин е приготвила ростбиф.

* * *