Московска афера

Моментът естествено не беше неподходящ. В действителност, когато мобилният й телефон иззвъня, Елена Харкова пиеше чай със седемгодишните си близнаци Анна и Николай в кафенето на най-горния етаж на универсалния магазин, „Хародс“. Беше ги довела тук след разходка с лодка на езерото Сърпънтайн в Хайд Парк — идилична сцена, която би била достойна за четката на Мери Касат, ако не беше фактът, че госпожа Харкова и децата й през цялото време бяха следени от две други лодки, пълни с руски бодигардове. Те и сега я придружаваха — седнали на съседна маса близо до няколко забулени саудитки и техните африкански слуги. Мобилният й телефон се намираше в доста елегантна италианска кожена чанта. Елена извади телефона и явно позна номера, изписан на екрана, защото лицето й разцъфна в усмивка. Разговорът, който последва, продължи четиридесет и девет секунди и бе подслушан от множество служби, в това число американската Агенция за национална сигурност, британския Правителствен център за наблюдение на комуникациите и дори Руската подслушвателна служба, която не му обърна внимание. Алон и Греъм Сиймор го чуха на живо чрез дуплекса, включен към линията на Лийч в „Кристис“. Когато връзката прекъсна, Габриел погледна към единия от техниците — Марлоу или Мейпс, никога не бе сигурен кой от тях кой е — и го помоли да му пусне записа.

* * *

— Скъпа Елена, обажда се Алистър Лийч от „Кристис“. Да не би да те намирам в неподходящ момент?

— Разбира се, че не, Алистър. Какво мога да направя за теб?

— Всъщност, скъпа, става дума за онова, което аз мога да направя за теб. Радвам се да ти съобщя, че имам някои изключително интересни новини за нашата обща приятелка госпожа Касат.

— Какви новини?

— Изглежда, нашият човек е променил мнението си. Тази сутрин ми позвъни, за да ми каже, че проявява интерес към евентуално обсъждане на сделката. Да ти се обадя ли по-късно, или искаш да чуеш и останалото?

— Не ме дразни, Алистър! Кажи ми всичко.

— Той ми каза, че има вероятност да размисли и ако цената го удовлетворява, би могъл да я даде.

— Колко иска за нея?

— Около два и половина, но ти може да я вземеш и за по-малко. Между нас казано, Елена, финансовото му положение не е каквото беше някога.

— Няма да се възползвам от това.

— Разбира се, че ще го направиш, скъпа. Ти разполагаш с парите.

— Сигурен ли си за авторството и произхода й?

— Подписана е, датирана е и е напълно запазена.

— Кога мога да я видя?

— Това зависи изцяло от теб.

— Утре, Алистър. Още утре.

— Трябва да проверя дали е свободен, но подозирам, че би могъл да те включи в графика си. Парите му са ограничени, но за сметка на това разполага с предостатъчно време.

— Можеш ли да му се обадиш още сега?

— Ще опитам, скъпа. Да ти се обадя ли следобед, или предпочиташ да го оставим за утре?

— Обади ми се веднага! Чао, Алистър.

Техникът натисна бутона за пауза. Греъм Сиймор погледна Алон и се усмихна.

— Поздравления, Габриел. Изглежда, успя да я накараш да налапа въдицата.

— Колко време ще й е необходимо да стигне от Найтсбридж до Хейвърмор?

— Както карат руснаците? Не повече от два часа от врата до врата.

— Сигурен ли си за графика на Иван?

— Ти самият чу записите.

— Кажи ми го отново, Греъм.

— В един часа му предстои бизнес обяд в Рътланд Гейт с делегация инвестиционни банкери от Сити. В четири има конферентен разговор с Цюрих. Целия следобед ще е зает.

От мониторите се разнесе глас. Беше на един от наблюдателите в „Хародс“. Елена поискала да й донесат сметката. Бодигардовете станали. Очаквало се скорошно тръгване.

— Да й се обади отново — каза Алон. — Да й каже да дойде в четири часа следобед. И да не закъснява.

— Сега ли да го направим, или да я накараме да почака?

— В живота й има достатъчно стрес, не мислиш ли?

Сиймор грабна телефона и набра номера.

* * *

Мобилният телефон на Уитком избръмча. Той слуша мълчаливо около минута, после погледна към Алистър Лийч.

— Критиците са пристигнали. Изглежда, сме извадили голям късмет.

— И сега какво?

Найджъл му обясни. Лийч натисна бутона за повторно избиране и зачака да чуе гласа на Елена.

* * *

В пет и половина същата вечер госпожа Девлин влезе в библиотеката в Хейвърмор, носейки сребърен поднос, в средата на който имаше чаша с уиски. Сър Джон четеше вестник „Телеграф“. По това време на денонощието той винаги четеше „Телеграф“; както повечето незаети мъже, Бутби спазваше стриктен режим. Той отпи глътка уиски и се загледа в икономката, която започна да подрежда книгите и документите по бюрото му.

— Остави ги, Лилиан — каза сър Джон. — Всеки път, когато чистиш библиотеката, прекарвам цяла седмица в търсене на нещата си.

— Ако нямате нищо друго към мен, сър Джон, с ваше позволение ще се прибера у дома. Вечерята е във фурната.

— Какво си приготвила тази вечер?

— Агнешки ребърца.

— Прекрасно — прошепна той.

Госпожа Девлин му пожела приятна вечер и тръгна към вратата. Бутби свали вестника.

— О, Лилиан?

— Да, сър Джон?

— Утре следобед ще имаме гостенка.

— Още гости ли, сър Джон?

— Опасявам се, че да. Но тя няма да се застоява. Само ще види картината в детската стая.