Московска афера

Габриел знаеше, че дискретността е присъща на онези, които работят във възвишения свят на търговията с картини, но дори и той се изненада до каква степен Алистър Лийч е останал верен на обета си за мълчание. И наистина, след повече от седмица на непрестанно ровене и наблюдение от МИ5 не бяха открили никакво доказателство, че е нарушил споразумението по какъвто и да е начин — нищо в телефонните му разговори, нищо в електронната му поща и факсовете, нищо в личните му контакти. Алистър дори бе охладил отношенията си с Розмари Гибънс — приятелката му от „Сотбис“. Уитком, който бе назначен за пазач и довереник на Лийч, обясни причината по време на последната вечеря преди операцията.

— Не е, защото вече не е привързан към нея — каза той. — Нашият Алистър е кавалер. Знае, че го наблюдаваме, и се опитва да я предпази. Напълно възможно е да е последният почтен мъж в Лондон, като се изключат присъстващите, разбира се.

Габриел му даде чек за сто хиляди лири и кратка бележка.

— Кажи му да не забравя репликите си, Найджъл. Разчитаме изключително много на него.

Лийч трябваше да изиграе ролята си по време на едно матине, което не я правеше по-малко значима. За тази фаза на операцията Сиймор настоя да използват Темс Хаус като команден пост и Алон, който нямаше избор, се съгласи с неохота. Оперативната стая беше тихо помещение с трепкащи монитори и премигващи светлини и в нея работеха сериозни млади мъже и жени, чиито лица отразяваха расовото разнообразие на съвременното британско общество. Габриел носеше пропуск, на който пишеше: Блекбърн, САЩ. Той обаче не заблуди никого.

В 14,17 часа Алон бе информиран от Греъм Сиймор, че сцената е готова и представлението може да започне. Габриел провери за последен път мониторите и под очаквателните погледи на няколко агенти от МИ5 кимна в знак на съгласие. Сиймор се наведе към микрофона и нареди да вдигнат завесата.

* * *

Той бе облечен скромно и имаше всеопрощаващата усмивка на духовник. На визитката му пишеше, че се казва Джонатан Оуенс и е редактор в нещо, наречено „Кеймбриджко онлайн списание за модерно изкуство“. Заяви, че има определена среща. Въпреки старанията си, рецепционистката във фоайето на „Кристис“ не можа да открие нищо отбелязано в дневника за срещи.

— Ще представлява ли проблем за вас да му позвъните? — попита красивият младеж с благославяща усмивка. — Убеден съм, че просто е забравил да ви осведоми.

— Сигурна съм, че сте прав — отвърна рецепционистката. — Изчакайте за момент, моля.

Тя вдигна слушалката на впечатляващата с многото си линии телефонна централа и набра четирицифрен номер.

— Оуенс — каза жената, повтаряйки за трети път името. — Джонатан Оуенс… „Кеймбриджко онлайн списание за модерно изкуство“. Млад човек… Да, той е, господин Лийч… Доста приятни маниери.

Рецепционистката затвори телефона и подаде на младия посетител пропуск за временен достъп, който той закачи на ревера на сакото си.

— На третия етаж. Като излезете от асансьора, свийте наляво.

Мъжът премина през контролно-пропускателния пункт и влезе в асансьора. Алистър Лийч чакаше на вратата на кабинета си. Той погледна посетителя си с измъчено изражение, сякаш беше някакъв инкасатор, какъвто той в някаква степен наистина беше.

— Какво мога да направя за вас, господин Оуенс?

Найджъл Уитком затвори вратата и подаде бележката на Лийч.

— Мислиш ли, че ще можеш да го направиш от прима виста, Алистър, или искаш да прегледаш написаното за минута-две?

— С това си изкарвам прехраната. Мисля, че мога и сам да се справя.

— Сигурен ли си, Алистър? В това са вложени много време и пари. Важно е да не объркаш посланието.

Лийч вдигна слушалката на телефона си и набра номера по памет. Десет секунди по-късно — според Найджъл Уитком — операцията наистина започна.

— Скъпа Елена, обажда се Алистър Лийч от „Кристис“. Да не би да те намирам в неподходящ момент?

* * *