Московска афера

— Сигурна ли сте, че няма да ви затрудним?

— А вие сигурни ли сте, че искате да обядвате на една маса с децата ми?

— За нас ще бъде удоволствие.

— Значи се разбрахме.

Елена махна властно на Жан-Люк да се приближи и му каза на френски да придърпа към дивана още една маса за приятелите й. Той се намръщи, после обясни, че масите им вече са достатъчно събрани и няма място за още една. Единственото решение, вметна колебливо метрдотелът, било двамата приятели на госпожа Харкова да сменят местата си с двама от нейното обкръжение. Наложи се да повикат Олег, началника на охраната. Той също не изглеждаше очарован от идеята. Но възраженията му бяха прекъснати с няколко резки думи, които, ако не бяха изречени на разговорен руски, биха скандализирали цялата зала.

Смяната на местата бе извършена бързо. Двамата телохранители се оттеглиха намръщено в далечния край на масата, като единият извади мобилен телефон и го долепи до ухото си. Сара се опита да не мисли на кого би могъл да звъни. Вместо това съсредоточи вниманието си върху децата. Те бяха миниатюрни версии на родителите си: Николай — рус и набит, Анна — тъмнокоса и висока.

— Трябва да видите снимки на мен и Иван от времето, когато сме били на тяхната възраст — каза Елена, сякаш бе прочела мислите й. — Приликата е още по-шокираща.

— Изглеждат като ваши копия.

— Действително, чак до формата на пръстите на краката.

— А характерите?

— Анна е далеч по-независима, отколкото съм била като дете. Не съм се отделяла от престилката на майка ми. Анна живее в свой собствен свят. И обича да бъде насаме със себе си.

— А Николай?

Елена замълча за миг, сякаш обмисляше дали да отговори честно на въпроса, или да смени темата. Избра първото.

— Николай е значително по-приятен от баща си. Иван непрекъснато ме обвинява, че го глезя прекалено. Собственият му баща е бил сдържан и властен и той, опасявам се, е същият като него. От руснаците невинаги излизат отлични бащи. За нещастие, това е типична за културата ни черта и се унаследява от синовете. — Погледна към Михаил и го попита на руски: — Съгласен ли сте с мен, Михаил?

— Моят баща беше математик — отговори й той също на руски. — Главата му бе пълна с числа и рядко се сещаше за сина си. Но беше кротък като агне и не близваше и капчица алкохол.

— Значи трябва да се смятате за щастливец. Слабостта към алкохола е друга отличителна черта, която нашите мъже предават на синовете си. — Тя вдигна чашата си с вино и премина отново на английски. — Но трябва да призная, че проявявам известна слабост към студеното розе в топъл летен ден, особено към розе, което идва от лозята около Сен Тропе.

— Слабост, която споделям и аз — обади се Сара, като на свой ред вдигна чашата си.

— В Сен Тропе ли сте отседнали?

— Съвсем наблизо — каза Сара. — В „Шато дьо ла Месардиер“.

— Чувам, че е много популярен сред руснаците.

— Да кажем, че до момента нито един от обитателите му не е останал изненадан от акцента ми — отговори Михаил.

— Надявам се, че сънародниците ни се държат подобаващо.

— През повечето време. Опасявам се обаче, че имаше един дребен инцидент край басейна, в който участваха московски бизнесмен на средна възраст и въз младата му приятелка.

— Какъв инцидент?

Михаил се престори на замислен.

— Предполагам, че пред една изискана компания бих могъл да го определя като неконтролируема проява на похот.

— Чувам, че наоколо има доста такива прояви — отбеляза Елена. — Ние, руснаците, обичаме да се правим на разкрепостени във Франция, но не съм убедена, че това прави добро впечатление на французите. Някои от съотечествениците ни все още не знаят как да се държат в изискана компания. Те обичат да пият водка вместо вино. И обичат да се перчат с младите си метреси.

— Французите харесват всички, които имат пари и власт — заяви Михаил. — А в момента руснаците имат и двете.

— Е, чудесно ще е, ако към това се добавят и добри маниери. — Елена премести погледа си от Михаил към Сара. — Впрочем отговорът на въпроса ви е „да“.

Сара я изгледа с леко недоумение. Харкова потупа картичката с върха на пръста си.

— Касат — каза тя. — Наслаждавам й се. При това много. Не знам дали ви е известно, Сара, но аз притежавам още шест картини на мадам Касат. Познавам отлично творчеството й. И мисля, че тази картина може да ми стане любима.

— Радвам се, че смятате така. Това ме кара да преживявам малко по-леко загубата й.

— Трудно ли ви беше?

— Първата нощ беше трудно. А първата сутрин бе дори по-зле.

— В такъв случай трябва да ми дойдете на гости, за да я видите отново. Знаете ли, тя е тук.

— Не бихме искали да ви се натрапваме.

— Нищо подобно. Даже настоявам да ме посетите утре. Ще обядвате и ще поплувате. — После добави: — И разбира се, ще видите картината.