Московска афера

Появи се сервитьор и остави порция steak vache avec pommes frites37 пред всяко от децата. Елена подкани Сара и Михаил да разгледат менюто и тъкмо отваряше своето собствено, когато мобилният й телефон иззвъня. Тя го извади от дамската си чанта и погледна дисплея. Разговорът, който последва, беше на руски и доста кратък. Когато приключи, Елена затвори рязко капака на телефона и го остави внимателно на масата пред себе си. После погледна Сара и я възнагради с една от бляскавите си, но подправени усмивки.

— Иван възнамеряваше да излезе с яхтата в открито море този следобед, но вместо това реши да обядва заедно с нас. Той е съвсем наблизо, на пристанището. Ще бъде тук след минута-две.

— Колко мило — отбеляза Сара.

Елена затвори менюто си и хвърли поглед към телохранителите.

— Да — рече тя. — Иван може да бъде много вежлив, когато поиска.

38. Сен Тропе, Франция

„Пристигането“, казано на оперативен език, се осъществи точно четиридесет и седем секунди след като Елена остави мобилния си телефон върху бялата покривка на масата. Въпреки че в момента на обаждането Иван се намираше само на стотина метра от ресторанта, той пристигна с брониран мерцедес, защото се опасяваше да не би някой от враговете му да се спотайва сред морето от хора, които се шляеха апатично по кейовете на Старото пристанище. Колата влезе с висока скорост на площада пред градския съвет и спря рязко на няколко крачки от входа на „Гран Жозеф“. Харков остана на задната седалка още петнайсет секунди — достатъчно време, за да започнат хората в ресторанта да обсъждат самоличността му, националността му и професията му. После изскочи агресивно от автомобила — като професионален боксьор, който се втурва към центъра на ринга, за да довърши нещастния си противник. Щом влезе в ресторанта, той спря в преддверието, за да огледа присъстващите в залата и да им позволи да го огледат на свой ред. Беше облечен в свободни панталони от черен лен и искрящо бяла памучна риза. Прошарената му коса лъщеше от брилянтин, на дебелата му китка имаше огромен златен часовник. Когато закрачи към масата, часовникът проблесна като пиратска плячка.

Той не седна веднага; вместо това застана за момент зад Елена и постави собственически едрите си длани в основата на врата й. Личицата на Николай и Анна светнаха при неочакваната поява на баща им и лицето на Харков моментално омекна. Той им каза нещо на руски, при което децата избухнаха в смях, а Михаил се усмихна. Иван, изглежда, си отбеляза това. После погледът му премина по масата като прожектор през открито поле и накрая се спря върху Сара. Последния път, когато я бе видял, тя носеше старомодни дрехи, избрани от Габриел. Сега бе облечена в тънка лятна рокля без ръкави с цвят на праскова, която едва прикриваше формите на тялото й. Харков я огледа най-безсрамно, сякаш размишляваше дали да не я направи част от колекцията си. Сара протегна ръка по-скоро като защитна реакция, отколкото в знак на приятелство, но руснакът я пренебрегна и я целуна по бузата. Грапавата му като шкурка кожа миришеше на кокосово масло и на друга жена.

— Сен Тропе очевидно ви се отразява добре, Сара. За пръв път ли идвате тук?

— Всъщност не съм спряла да го посещавам, откакто бях малко момиченце.

— И тук ли имате чичо?

— Иван! — скара му се Елена.

— Никакви чичовци — отвърна с усмивка Сара. — Имам продължителна любовна връзка с Южна Франция.

Иван се намръщи. Не обичаше да му припомнят, че някой е бил някъде или е правил нещо преди него.

— Защо не споменахте миналия месец, че ще идвате тук? Можехме да организираме нещата така, че да отседнете при нас.

— Не знаех, че ще бъдете тук.

— Сериозно? Пишеше го във всички вестници. В къщата е отсядал член на британското кралско семейство. Когато стана моя, лондонските вестници направо пощуряха.

— Някак си съм пропуснала новината.

Сара беше поразена за пореден път от монотонния английски на Харков. Сякаш разговаряше с радиоговорител от английския филиал на Радио Москва. Той хвърли поглед към Михаил, после отново се втренчи в Сара.

— Няма ли да ме запознаете с вашия приятел? — попита Иван.

Михаил се изправи и протегна ръка.

— Казвам се Майкъл Данилов. Със Сара сме колеги във Вашингтон.

Харков пое предложената му ръка и я стисна като в преса.

— Майкъл? Що за име за един руснак?

— Име, което те кара да се чувстваш повече американец и по-малко московчанин.

— По дяволите американците — заяви Иван.

— Опасявам се, че сте в тяхна компания.

— Навярно можем да направим нещо, за да променим това. Допускам, че истинското ви име е Михаил?

— Да, разбира се.

— Тогава ще си останете Михаил, поне този следобед. — Той сграбчи за ръката един преминаващ келнер. — Още вино за жените, моля. И бутилка водка за мен и новия ми приятел Михаил.

* * *