Московска афера

Иван се разположи царствено върху белия диван, така че Сара се озова от дясната му страна, а Михаил — точно срещу него. С лявата си ръка напълни догоре чашата на Михаил с леденостудена водка, сякаш му сипваше не алкохол, а серум на истината. Дясната му ръка се отпусна върху задната облегалка на дивана. Мекият плат на памучната му риза докосна голите рамене на Сара.

— Значи със Сара сте приятели? — попита той Михаил.

— Да, така е.

— Какви приятели по-точно?

Елена го упрекна за дързостта му, но той отново не й обърна внимание. Михаил пресуши стоически чашата си и с многозначително руско кимване даде да се разбере, че двамата със Сара са много близки приятели.

— Дошли сте заедно в Сен Тропе? — полюбопитства Харков, като междувременно напълни отново чашата му.

— Да.

— И сте отседнали заедно?

— Да — потвърди Михаил.

А Елена добави услужливо:

— В „Шато дьо ла Месардиер“.

— Харесва ли ви там? Персоналът добре ли ви обслужва?

— Прекрасно е.

— Трябва да дойдете при нас, във Вила Солей. Имаме къща за гости. Всъщност имаме три къщи за гости, но кого го интересува.

Нас ни интересува — помисли си Сара, но отговори учтиво:

— Много мило от ваша страна да ни направите такова щедро предложение, господин Харков, но не бихме искали да ви се натрапваме. Освен това сме платили предварително за стаята.

— Това са просто пари — каза Иван пренебрежително и се опита да налее водка в чашата на Михаил, но младият мъж я покри с ръка.

— Изпих достатъчно, благодаря. Две водки са ми лимитът.

Руснакът се направи, че не го е чул, и му наля трета. Разпитът се поднови:

— Предполагам, че и вие живеете във Вашингтон?

— На няколко пресечки от сградата на Капитолия.

— Заедно ли живеете?

— Иван!

— Не, господин Харков. Само работим заедно.

— И къде работите?

— В Центъра за демокрация, „Дилард“. Това е организация с нестопанска цел, която се опитва да подпомага демокрацията в цял свят. Сара е нашият представител за Субсахарска Африка. Аз се занимавам с компютрите.

— Мисля, че съм чувал за тази организация. Преди няколко години се опитахте да си пъхате носа в държавните работи на Русия.

— Имаме действаща програма в Източна Европа — намеси се Сара, — но руската ни инициатива бе прекратена от вашия президент. Той не ни харесва особено.

— И с право. Защо вие, американците, изпитвате такава огромна нужда да натрапите демокрацията си на всички?

— Не вярвате ли в демокрацията, господин Харков?

— Демокрацията е добра за тези, които искат да бъдат демократични, Сара. Има държави, които просто не искат да бъдат демократични. И такива, в които няма необходимите условия, за да има демокрация. Например Ирак. Вие отидохте в Ирак с намерение да установите демокрация в сърцето на мюсюлманския свят — благородна цел наистина, но хората не бяха готови за нея.

— А Русия? — попита тя.

— Ние сме демократична страна, Сара. Парламентът ни се избира чрез избори. Президентът ни — също.

— Вашата система не позволява съществуването на силна опозиция, а без силна опозиция не може да има демокрация.

— Може би не вашият вид демокрация. Но демокрацията работи успешно в Русия. И на Русия трябва да й бъде позволено да управлява делата си, без останалият свят да наднича над рамото й и да критикува всеки неин ход. Да не би да предпочитате да се върне хаосът от деветдесетте, когато Елцин постави бъдещето ни в ръцете на американски икономически и политически съветници? Това ли искате вие и вашите приятели?

Елена се опита тактично да смени темата.

— Иван има много приятели в руското правителство — обясни тя. — И приема лично нещата, когато ги критикуват.

— Не исках да покажа неуважение, господин Харков. Мисля, че становището ви е интересно.

— Но не и вярно?

— Надявам се, както и всички в „Дилард“, че един ден в Русия ще има истинска, а не манипулирана демокрация.

— Денят на руската демокрация вече е настъпил, Сара. Но съпругата ми, както обикновено, е права. Трябва да сменим темата. — Той погледна Михаил. — Защо семейството ви е напуснало Русия?

— Баща ми реши, че в Америка ще имаме повече възможности, отколкото в Москва.

— Баща ви е бил дисидент?

— Всъщност беше член на Партията. Беше преподавател.

— И получи ли очакваните възможности?

— Преподаваше математика в една гимназия в Ню Йорк. Там израснах.

— Учител? Изминал е целия път до Америка, за да стане учител? Що за човек би напуснал собствената си родина, за да преподава в друга страна? Трябва да компенсирате глупостта на баща си, като се върнете в Русия. Няма да познаете Москва. Ние се нуждаем от талантливи хора като вас, които да ни помогнат да изградим бъдещето на страната. Мога да ви намеря място в моята собствена организация.

— Щастлив съм и с работата, която имам. Но ви благодаря за предложението.

— Но вие още не сте го чули.

Иван се усмихна. Усмивката му беше като пукнатина в леден блок. Елена извини отново поведението му:

— Простете реакцията на мъжа ми. Той не е свикнал да му отказват. — Тя се обърна към Иван: — Можеш да опиташ отново утре, скъпи. Сара и Михаил ще ни посетят следобед във вилата.