Можеш ли да пазиш тайна?

— Идва насам! — изсъсква Конър. — Бързо! Разчисти обелките от лимона! — Здравейте, сър! — повишава глас той. — Чаша вино?

— Много благодаря, Конър — усмихва му се Джак. После поглежда към мен. — Здрасти, Ема. Забавляваш ли се?

— Здравейте — отговарям с няколко нотки по-висок глас от обичайното. — Да… чудесно е!

С треперещи ръце наливам чаша вино и му я подавам.

— Благодаря — усмихва ми се той и отпива.

Всичко ми се струва абсолютно нереално. Двамата с Джак не можем да откъснем очи един от друг. Сигурно за всички е очевидно какво става. Няма начин Конър да не забележи. Бързо отклонявам поглед и се правя на страшно заета с ваденето на лед от формичките.

— Между другото, Ема — подхвърля Джак небрежно, — налага се да поговорим накратко по работа. За онзи извънреден материал, който ти поръчах да набереш. Досието „Леополд“.

— Ъъъ… да? — усещам, че се изчервявам и изпускам няколко кубчета лед върху масата.

— Удобно ли ще е да разменим няколко думи по въпроса, преди да си тръгна? — Очите му срещат и задържат погледа ми. — Отделили са ми един апартамент тук за кабинет, на втория етаж.

— Ами добре — измънквам, а сърцето ми бие оглушително.

— Да речем в… един часа?

— Добре, в един.

Той ни кимва и си тръгва, с чашата вино в ръка, а аз така се зазяпвам след него, че изпускам формичката с лед на тревата.

Апартамент. Господи! Това означава само едно.

Джак и аз ще правим секс.

И изведнъж, най-неочаквано, ме обзема паническа нервност.

— Ама че съм глупак! — възкликва изведнъж Конър и плясва силно с длан по масата. — Бил съм напълно сляп! — Той се обръща и вторачва в мен очи, горящи със син пламък — Ема, вече знам кой е тайнственият ти приятел.

Усещам спазъм на страх.

— Не, не знаеш! — заговорвам припряно. — Изобщо не е от службата. А е един мъж, който живее в Западен Лондон. Не го познаваш. Никога не си го виждал. Казва се… казва се… хм… Гари. И е пощаджия.

— Не ме лъжи! Много добре знам кой е! — изръмжава Конър, скръства ръце пред гърдите си и ми отправя пронизителен поглед. — Тристан от дизайнерското студио! Той е, нали?

Веднага след като изтича дежурството ми при масата за напитки, аз се спасявам с чаша вино в ръка, сядам на тревата под едно дърво и се отдавам на размисъл, като през минута-две поглеждам часовника си. Просто не мога да повярвам колко съм нервна. Джак сигурно знае какви ли не сексуални трикове. Може би ще очаква от мен да съм изтънчена. Или пък да владея техники, за които не съм и чувала.

О, Господи! Въпреки че… всъщност не мисля, че съм зле в леглото.

Така де. Най-общо казано.

Добре де, ама въпросът е според какви стандарти? Чувствам се така, сякаш до този момент съм се изявявала в малки мести състезания, а сега изведнъж се хвърлям в олимпийската надпревара. Джак Харпър е международно известен мултимилионер. Сигурно е ходил с манекенки… и с гимнастички… жени с едри стегнати гърди… умеещи да правят разни откачени секси неща с мускули, за които и представа си нямам дали притежавам…!

О, Боже! Възможно ли е изобщо да се покажа на висота? Или поне да не се изложа тотално? Прилошава ми от нерви. Как можах! Как можах да се съглася на подобно нещо!

Добре де, Ема, хайде, успокой се! Та това е смешно! Всичко ще е наред. Сигурна съм, че ще е наред. То е същото като да се явяваш на изпит по балет — затанцуваш ли веднъж, забравяш да се притесняваш. Някогашната ми учителка по балет непрекъснато ни повтаряше: „Достатъчно е да държите краката си добре разтворени и усмивката да не слиза от лицето ви и ще се справите чудесно.“

Което, предполагам, е валидно и за секса, нали така?

Отново поглеждам часовника си и тялото ми се сгърчва от страх. Станало е един часа!

Време е да отивам да правя секс. Ставам и набързо правя няколко упражнения за разгряване — за всеки случай. Поемам си дълбоко дъх и с биещо до пръсване сърце тръгвам бавно към къщата. Вече съм стигнала края на моравата, когато до слуха ми долита пронизителен глас:

— Ето я! Емааа! Ехооо!

Ха! Звучи точно като гласа на мама. Шантава работа. Поспирам и крадешком се озъртам. Няма я, естествено. Явно имам халюцинации от нерви. Сигурно подсъзнателно изпитвам чувство за вина, което се опитва да ме възпре или нещо подобно.

— Емааа! Обърни се! Насам, насам!

Чакай малко! Това сега пък ми се счу като гласа на Кери.

Взирам се озадачено в тълпата на моравата, присвивайки очи срещу яркото слънце. Не, нищо не виждам. Ето, оглеждам навсякъде и пак нищо не…

И в същата секунда те се материализират сякаш от въздуха пред смаяния ми поглед. Кери, Нев, мама и татко! Идват насреща ми. В карнавални костюми. Мама е облечена в ярко японско кимоно и носи кошница за пикник. Татко е с костюм на Робин Худ и с два сгъваеми стола в ръце. Нев е облечен като Супермен и размахва бутилка вино. А Кери се е превъплътила в Мерелин Монро — включително платиненоруса перука и невъобразимо високи токчета — и доволно се фръцка под възторжените погледи на тълпата.

Какво става, за Бога?!

Какво правят те тук?!

Изобщо не съм им казала за Корпоративния ден на семейството. Много добре знам, че и думичка не съм им споменала. Абсолютно съм сигурна!