Можеш ли да пазиш тайна?

— Здрасти, Ема! — подвиква Кери, когато наближават. — Харесва ли ти костюмът ми? — пита и започва да се върти насам-натам, като разбухва с ръце перуката си.

— А ти кой герой представляваш, миличка? — предпазливо пита мама, като оглежда озадачено раздърпаната ми найлонова рокля. — Пепеляшка ли?

— Ъъъ… — разтривам нервно очи с ръка. — Мамо… Какво правите тук? Аз изобщо не съм ви… така де, забравих да ви кажа за…

— Естествено, че си забравила — натъртва Кери. — Но твоята приятелка и колежка Артемис ми каза за днешното събиране, когато те търсих по телефона преди няколко дни.

Гледам я мълчаливо.

Ще я убия тази Артемис! На парченца ще я разкъсам!

— Е, в колко часа започва конкурсът за карнавален костюм? — пита Кери и намигва на двама тийнейджъри, които са спрели встрани от нас и я зяпат. — Не сме го изпуснали, нали?

— Няма… няма да има конкурс — измънквам.

— Наистина ли? — възкликва съкрушено Кери.

Невероятно! Само за това е дошла! Да парадира и да спечели някакъв тъп конкурс.

— Какво? Били сте целия този път само заради конкурса за костюми, така ли? — не се въздържам аз.

— Не, разбира се! — възвръща високомерното си изражение Кери. — Двамата с Нев ще водим майка ти и баща ти на вечеря в курорта Хенууд Манър. Не е далеч оттук, така че решихме да наминем.

Усещам да ме обзема надежда. Слава Богу. Ще побъбрим малко и ще си тръгнат.

— Донесохме разни неща да си направим пикник — съобщава мама. — Хайде да намерим някое удобно местенце да се разположим.

— Мислиш ли, че имате време за пикник? — питам уж небрежно. — Може после да попаднете в задръстване и да закъснеете. Няма ли да е по-добре веднага да тръгнете, за да сте сигурни, че…

— Запазили сме маса за седем часа! — прекъсва ме Кери, като ми отправя странен поглед. — Какво ще кажете да седнем под онова дърво там?

Със свито сърце наблюдавам как мама разстила одеялото за пикник, а татко отваря двата стола. О, не, няма начин да седна и да си правя семеен пикник, когато Джак ме чака за секс! Трябва да измисля нещо, при това бързо. Мисли, Ема, мисли!

— Ъъъ… аз всъщност няма да мога да остана. Имаме служебни ангажименти.

— Не ми казвай, че няма да те освободят от задълженията ти дори за половин час — подхвърля татко.

— О, нима не знаеш? Ема е моторът на цялата организация! — ухилва се ехидно Кери.

— Ема! — приближава Сирил към нас. — Близките ти успяха да дойдат в крайна сметка! И то с костюми! Радвам се, радвам се! Приканвам ви да си купите билети за томболата.

— Непременно — кима мама. — Но се чудехме… — усмихва му се подкупващо мама — …дали не бихте освободили Ема за малко от задълженията й, за да си направим заедно пикник?

— Но да, разбира се! — възкликва Сирил. — Нали приключи е дежурството си, Ема? Почивай сега.

— Чудесно! — изгуква мама. — Нали, Ема?

— Просто върхът! — успявам да процедя с крива усмивки.

Нямам избор. Няма начин да се измъкна от семейния пикник. Отпускам се мрачно на одеялото и приемам чаша вино.

— А Конър тук ли е? — пита мама, като изсипва панирани пилешки кълки в една чиния.

— Шшт! Не споменавай Конър! — с висок театрален шепот подхвърля татко.

— Мислех, че се каниш да се местиш да живееш с него — отбелязва Кери и отпива от шампанското си. — Какво стана?

Опитвам да се усмихна, но мускулите на лицето ми не ми се подчиняват. Поглеждам часовника си. Един и десет. Господи, какво да правя?

Татко ми подава чиния и докато я поемам, мярвам покрай нас да минава Свен.

— Свен — повиквам го веднага. — Ъъъ… мистър Харпър беше така любезен да се поинтересува дали близките ми ще дойдат или не. Би ли му казал, че… най-неочаквано са дошли?

Поглеждам го отчаяно и виждам по лицето му да се изписва разбиране.

— Да, ще му предам — отговаря Свен.

И това е краят.

XVII

Седя, тъпо загледана в пластмасовата си чиния, и си повтарям, че семейният ни пикник не може да продължи до безкрай все пак, нали така? Татко и Нев си размениха сигурно милион шеги на тема „Не споменавай Конър“. Кери ми се изфука с новия си швейцарски часовник за четири хиляди лири и с това, че компанията й непрекъснато се разраствала. А в момента ни разказва как миналата седмица играла голф с главния изпълнителен директор на „Бритиш Еъруейс“ и той се опитвал да я примами на работа при него.

— Всички ме искат да работя при тях — отбелязва тя самодоволно, като отхапва от едно пилешко бутче. — Но аз им казвам, че ако имах нужда от работа… — Спира насред изречението и пита: — Желаете ли нещо?

— Здравейте — чувам познат сух глас.

Бавно вдигам глава, като премигвам срещу слънцето.

Джак! Стои на фона на синьото небе в каубойския си костюм. Усмихва ми се едва забележимо и усещам сърцето ми да се обнадеждава. Дошъл е да ме вземе. Трябваше да предположа, че ще дойде.

— Здрасти! — отговарям замаяно. — Мамо, татко, това е…

— Казвам се Джак — прекъсва ме той с ведър тон. — Приятел на Ема. Ема — поглежда ме с нарочно безизразно лице, — боя се, че имаме нужда от теб.

— О, Боже! — Усещам да ме залива вълна на облекчение. — Е, няма значение, случва се.