Мъртви за света

— Не. Ти няма за какво да ми благодариш — прошепна той. — Ти ме прибра от пътя и ме даде подслон. Готова си да се биеш за мен. Просто го усещам. Не мога да повярвам на късмета си. Когато разгромим тази вещица, ще те взема при себе си. Ще поделя с теб всичко, което имам. Ще те почитат всички вампири, които ми дължат вярност.

Моят средновековен рицар! Господи, благослови щедрата му душа, но това просто нямаше да се случи. Имах достатъчно мозък в главата си и достатъчно жизнен опит зад гърба си, за да не се залъгвам с напразни надежди. Но пък тези фантазии звучаха прекрасно! Той говореше като вожд на племе с цяла свита роби на свое разположение, а не като властен вампир, собственик на туристически бар в Шривпорт.

— Правиш ме много щастлива — казах. Говорех самата истина.

10

Когато се събудих на следващата сутрин, езерото зад къщата на Джейсън вече беше претърсено. В десет часа на входната ми врата рязко се почука. Веднага познах, че е Елси Бек — полицаите винаги чукат така, — и бързо нахлузих джинси и пуловер, преди да му отворя.

— Не е в езерото — каза Елси без излишни приказки.

— Ох, слава богу! — въздъхнах аз и се облегнах на вратата. Затворих очи и стоях така около минута. — Заповядай — Елси Бек прекрачи прага като вампир, влизащ за пръв път в нечий дом, — мълчалив и много предпазлив.

— Искаш ли кафе? — учтиво попитах, когато той се настани на стария ми диван.

— Не, благодаря — сковано отвърна той. Смущаваше се от мен точно толкова, колкото и аз от него. С крайчеца на окото си забелязах ризата на Ерик, закачена на дръжката на вратата в спалнята ми, сравнително далече от полезрението на полицая. Какво пък, много жени носят мъжки ризи, реших аз. Нямаше нужда да изпадам в паника. Колкото и да се стараех да не подслушвам мислите на Елси, все пак разбрах, че той се чувстваше неудобно да бъде сам в дома на бяла жена и с нетърпение чакаше пристигането на Анди Белфльор.

— Извини ме за секунда — казах аз, преди да съм се изкушила да го попитам по каква причина ще идва и Анди. Това щеше да разтърси Елси Бек до мозъка на костите му. Грабнах ризата на влизане в спалнята ми, сгънах я и я пъхнах в едно от чекмеджетата на скрина. После измих зъбите и лицето си. Когато се върнах във всекидневната, Анди вече ме чакаше там. Придружаваше го и Баракудата Хенеси — шефът на Джейсън. При вида на тази представителна групичка коленете ми омекнаха и аз се свлякох на отоманката до дивана.

— Какво? — казах. Нямах сили да обеля втора дума.

— Кръвта по дъските на пристана е най-вероятно котешка. В нея има и друг отпечатък, освен този от ботуша на Джейсън — каза Анди. — Пазим тази информация в тайна, защото не искаме тези гори да се напълнят с идиоти — сякаш ме облъхна леден вятър. Ако не притежавах телепатични способности, сигурно бих се разсмяла. Когато каза „котешка“ кръв, Анди нямаше предвид някоя сива или оранжева писана, а… пума.

Да, именно пума, или иначе казано — планински лъв. Тук нямаме много планини разбира се, но пумите — старите заселници са ги наричали кугуари — обитават и по-ниските крайречни долини. Доколкото ми е известно, единственото място, на което могат да се срещнат пуми в естествена среда, е Флорида, но дори и там те са толкова малко, че са почти на изчезване. Що се отнася до Луизиана, тук пуми никой не е виждал. Не и през последните петдесет години, а може би и повече.

Носят се какви ли не слухове, разбира се. Благодарение на тях нашите гори и потоци могат да произвеждат огромни количества крокодили, нутрии, опосуми, еноти и дори черни мечки или рисове. Койоти също. Но не съществуваха никакви снимки, изпражнения или отпечатъци от лапи, които да докажат наличието на пуми… досега.

В очите на Анди Белфльор гореше маниакален огън. Но не по мен. Всеки мъж, който е ходил на лов поне веднъж или поне обича да фотографира природата, би дал почти всичко, за да види истинска дива пума. И макар че тези хищници всячески се стараят да избягват човека, човекът — уви! — не желае да им отвърне със същото.

— Е, какво мислите? — попитах аз, макар че твърде добре знаех какво си мислеха. Но тъй като не исках да смущавам душевното им спокойствие, трябваше да се престоря, че не зная. Баракудата тъкмо си мислеше, че Джейсън най-вероятно е мъртъв. За разлика от полицаите, които ме гледаха втренчено, той седеше на бабиния фотьойл с наведена глава и стискаше големите си червендалести ръце толкова силно, че кокалчетата му белееха.

— Може би Джейсън е забелязал пумата, когато се е прибирал вкъщи онази нощ — плахо предположи Анди. — След това е изтичал да вземе пушката си и е тръгнал да я преследва.

— Те са защитен вид — казах. — Смяташ, че Джейсън не знае това, така ли? — естествено, те смятаха брат ми за импулсивен и безмозъчен човек, на когото просто не му пука за нищо.

— А ти сигурна ли си, че това би го спряло? — попита Елси с наченки на благост в тона си.

— Значи смятате, че Джейсън е убил пумата — с мъка изрекох аз.

— Не е изключено.

— И после какво? — скръстих ръце пред гърдите си.

Тримата мъже се спогледаха.