Мъртви за света

Отне ми известно време да разбера, че говореше на мен. Освобождаваха ме, един вид. Не за друго, а за да прибера Ерик вкъщи, тъй като малко му трябваше да избухне отново. Пишеше го на лицето му. Очите му светеха в синьо, а резците му стърчаха наполовина. Отново се изкуших да… Не! Нямаше да го направя. Щях да си тръгна и то веднага.

— Довиждане, кучко! — подхвърли Деби зад гърба ми, докато излизах. Видях как Алсид рязко се обърна към нея, но Пам ме улови за ръката и бързо ме изведе на паркинга. До нея вървеше Джералд и (слава богу!) здраво стискаше Ерик за лакътя.

До момента, в който двамата вампири ни предадоха в ръцете на Чоу, аз вече кипях от ярост.

Чоу хвърли Ерик на пътническата седалка и аз нямах друг избор, освен да седна зад волана.

— Прибирайте се, ще ви се обадим по-късно — каза азиатецът. Изкуших се да ме се сопна, но хвърлих поглед към спътника си и реших да постъпя разумно, като го отведа оттам по най-бързия начин. Войнствеността на Ерик полека-лека се превърна в смущение и той отново доби предишния си объркан и безпомощен вид. От избухливия отмъстител не беше останала и следа.

Изминахме половината път в мълчание и чак тогава той дръзна да проговори.

— Защо вампирите са толкова ненавиждани от върколаците? — попита.

— Не знам — отвърнах аз и намалих скоростта, за да не блъсна двата елена, които тъкмо пресичаха пътя. Видиш ли един, най-добре да изчакаш, защото след него почти винаги припка и втори. — Вампирите изпитват същото към върколаците. Свръхестествената общност изглежда сплотена срещу човеците, но помежду си вие непрекъснато се дърлите за нещо, или поне на мен така ми изглежда — поех дълбоко въздух, за да осмисля фразеологията, и продължих: — Ъм, Ерик… благодаря ти, че застана на моя страна, когато Аманда ме обиди. Но съм свикнала да се защитавам сама, когато аз преценя, че е редно. Ако бях вампир, ти нямаше да нападаш хора заради мен, нали?

— Но ти не притежаваш вампирска сила, по-слаба си дори от върколак — възрази Ерик.

— Тук си прав, миличък. Но на мен и през ум не би ми минало да я ударя, защото тогава щях да й дам причина да отвърне на удара.

— Искаш да кажеш, че предизвиках излишна разправия?

— Именно.

— Поставих те в неудобно положение. Изложих те пред другите.

— Не — веднага отвърнах аз, но после се замислих дали пък не беше прав. — Не — повторих аз вече по-уверено. — Не си ме изложил. Всъщност даже ми стана приятно, че имам приятел, който се ядосва, когато някой ме обижда. Но аз съм свикнала на подобно отношение от околните и мога да се справям и сама. Макар че Деби просто се оля!

Новият деликатен Ерик се замисли над думите ми.

— Защо си свикнала с подобно отношение? — попита той.

Въпросът му ме изненада. Не очаквах подобна реакция от него. По това време вече се намирахме пред къщата и аз предвидливо огледах околната поляна, преди да отключа задната врата. Едва след като влязохме вътре и спуснах резето, аз се обърнах към Ерик и отговорих на въпроса му.

— Защото съм свикнала с пренебрежителното отношение на хората към барманките. Необразованите барманки. Необразованите барманки с телепатични способности. Свикнала съм хората да ме мислят за откачалка, или както е прието да се казва — с умствени отклонения. Не искам да звуча като горката жалка Суки, но нямам много почитатели и съм свикнала с това.

— Това потвърждава лошото ми мнение за хората като цяло — каза Ерик. Той свали палтото от раменете ми, погледна го с неприязън и го преметна върху облегалката на един стол. — Красива си.

Никой не ми е казвал това, гледайки ме в очите. Смутих се и наведох глава.

— Умна си, вярна си — безмилостно продължи той, макар че махнах с ръка, за да го помоля да спре. — Имаш чувство за хумор и приключенски дух.

— Престани — казах.

— Накарай ме да престана — усмихна се Ерик. — Имаш най-красивите гърди, които някога съм виждал. Смела си — покрих устните му с пръсти и езикът му се стрелна навън, за да ги оближе. Облегнах се на гърдите му и по тялото ме премина блажена тръпка, чак до пръстите на краката ми. — Отговорна си, трудолюбива си — продължи той. И преди да е успял да изтъкне колко грижливо завързвам торбите за боклук или нещо подобно, аз се повдигнах на пръсти и го целунах.

— Ето виждаш ли — нежно каза той след дълга пауза. — Изобретателна си.

През следващия един час той нагледно ми демонстрира и собствената си изобретателност.

Това бе единственият час от този безкрайно дълъг ден, през който не ме измъчваше страх: за съдбата на брат ми, от злините на Халоу, от спомена за ужасната смърт на Адабел Янси… Списъкът далеч не беше пълен; със сигурност имаше още неща, които ме плашеха. Просто ми беше трудно да ги изброя в края на този ужасен ден.

Лежах в прегръдките на Ерик, тананиках си някаква песничка без думи, галех го по гърба и се чувствах благодарна до мозъка на костите си за насладата, с която ме даряваше. Човек не бива да приема късчетата щастие за даденост.

— Благодаря ти — казах аз и долепих лице до тихата му гръд.

Той повдигна брадичката ми с пръст, за да ме погледне в очите.