Мъртвите сибирски полета

Последните думи изговори съвсем тихо, не, тя не ги изговори, тя ги само помисли; но при все това тя се изплаши.

— Което още любим — повтори тя. — Ах, бедна Клариса, нима не можеш да забравиш образа на онзи човек, който е твой неприятел, който те грабна от света и те изтръгна от светските радости?

„Не, той не ми е неприятел — помисли си тя, — на кого другиго трябва да благодаря, че съм тука, на това свято място, ако не на него?

Не, аз не те имам, Михаил Бакунин, за мой неприятел, аз те благославям хиляди пъти и всякога ще ти бъда признателна — и вечно ще те любя. Възможно е това писмо да е от него, затова не ще го дам на игуменката, преди да го прочета. Сам Бог знае за какво ли ме моли, може би има нужда от мене да му помогна, как бих могла да откажа на молбата му и как ли ще мога да го изпратя, ако не го изслушам предварително?“

Тя отпечата писмото и почна да го чете:

„Клариса, една личност, която ти е била много близка, те моли да дойдеш на среща, тъй като има нещо много важно да ти съобщи. Ще те очаквам в олтара на малката църквица. Срещата ще бъде съвсем къса и ако имаш сърце, не ще откажеш на молбата на един нещастник.“

— Михаил Бакунин — извика Клариса, като прочете тези редове. — Само той може да бъде, тъй като само той знае, че съм тука.

„Как ще мога да направя топа, и то в полунощ — да се срещна с един мъж? Не, хиляди пъти не. Това не трябва да стане. Трябва да предам писмото на игуменката.“

Тя скри писмото в пазвата си, а сълзите на очите й показваха, че страда от взетото решение.

Клариса не знаеше, че тези сълзи бяха забелязани от една личност, която тържествуваше. Тя мислеше, че е сама в църквата, но една друга калугерка се беше скрила през това време зад една пейка.

Сестра Габриела. Тя беше поставила това писмо на пейката на Клариса с цел да види какво впечатление ще произведе то.

Тя имаше за цел на всяка цена да измами сестра Клариса, та да я отстрани от длъжността й към полунощ, а после да приложи коварните си планове спрямо княгинята.

Клариса скри писмото. Останалите калугерки две по две почнаха да влизат.

Сестра Габриела издебна момент да излезе от църквата. Клариса бе много нервна, коленичи пред иконата на св. Богородица и не забеляза кога свърши службата в църквата.

— Какво има, сестра Клариса — чу се кротък глас зад нея, — какво мислиш, че устните ти постоянно шепнат молитва, макар че службата е свършила отдавна?

Клариса стана и коленичи пред игуменката:

— Простете големия ми грях!

Игуменката я погледна радостно.

— За големия ти грях? Надявам се, че не си направила никакъв грях?

Клариса не отговори нищо. Нямаше смелост да се изповяда на игуменката. Ръката, която искаше да извади писмото, се спусна веднага. Тя помисли, че ще предаде Бакунин и затова не даде писмото.

— Нищо не ми е — каза тя, — това е следствие от трудната ми длъжност.

— Желаеш ли да те сменя за няколко дена?

— В името Божие, не, аз ще остана при нея и ще се моля на Бога да й върне здравето.

— Върви тогава, драго дете, тъй като всеки час, който прекарваш тук, е загубен.

Беше й мъчно на Клариса, че не каза тайната на игуменката. Сестра Ана познаваше добре хората, та тя веднага схвана държането на Клариса.

„Трябва да се е случило нещо необикновено на Клариса — помисли си тя, след като Клариса се отдалечи. — Може би е работа на Габриела; трябва да я пазя добре от нея.“

Пред нея застана сестра Габриела.

— Драга сестра Ана — каза тя, като се поклони дълбоко.

— Какво искаш от мене, сестро?

— Искам да ти благодаря, че си била винаги добра към мене. Чувствувам се всяка минута голяма грешница към тебе, разкайвам се за това и дойдох да искам прошка.

Игуменката знаеше, че това са преструвки, но нямаше право да я накаже.

— Добре че съзнаваш грешката си — каза игуменката, — затова ще те пратя за известно време вън от манастира.

Габриела се уплаши, но не издаде страха си, а се засмя:

— Ти искаш да ме отдалечиш от себе си?

— Получих известие — каза игуменката, — че в една болница в Кавказ имало нужда от милосърдна сестра и тъй като там е много усамотено, намерих тебе за подходяща, тъй като призна, че си сгрешила — да идеш там, за да се разкаеш за греха си. Ще можеш да отпътуваш след три дни.

Без да чака отговор, игуменката се обърна и след малко бе в стаята си.

„Не се знае кой от нас по-напред ще отиде в Кавказ. Горда жено, тази вечер ще се реши коя от двете ни ще победи. Ти не ще бъдеш игуменка вече в този манастир, щом се научат, че не си могла да опазиш великата княгиня Хела. Изчезне ли тя, същото ще стане и с тебе и аз ще заема твоето място.“

Клариса бе целия ден нервна. Причината бе това писмо. Тя се колебаеше и не знаеше какво да стори. Най-после чувствата й към Бакунин победиха.