Мъртвите сибирски полета

„Не трябва да го оставя да чака, той не заслужава това. Около полунощ ще му кажа, че законите на манастира забраняват да се срещаме с него. Ще го помоля да не ме изкушава в манастира. Само това ще му кажа и смятам, че не е грешно.“

Нощта наближаваше. Всички в манастира бяха заспали. Глухите удари на часовника показваха дванайсет без петнайсет. Клариса стана от леглото, облече черните си дрехи, турна черната покривка на лицето си, не запали свещта, за да не събуди княгинята.

Но как се изненада тя, когато забеляза, че княгинята я гледаше с големите си очи!

— Нима се съмна — попита тя Клариса, — дали за утринна се звъни?

— Не, Хела, спи си — отговори Клариса.

Също като дете Хела наведе глава на възглавницата и започна да плаче.

— Защо плачеш? — попита я Клариса.

— Нима искаш да избягаш от мене? Зная, че не ще те видя повече.

— Не казвай това, след няколко минути ще бъда пак при тебе.

— Но те ще дойдат и ще ме грабнат, когато ти няма да бъдеш при мене. Аз знам това. Те и сега дебнат зад вратата и очакват само да ме напуснеш. Ах, остани при мене, Клариса, остани, за да не би и двете да ни постигне някое нещастие!

Не беше така лесно Клариса да напусне стаята. Как искаше тя да удовлетвори молбата й, но не можеше повече да отлага, защото в тоя момент часът удари 12. Настъпи полунощ и Бакунин я очакваше в църквата.

Клариса тихо излезе из коридора и когато влезе в градината, започна по-свободно да диша. Тук тя се спря, защото прозорецът на сестра Ана беше осветен. Навярно четеше, защото на всички в манастира беше известно, че тя е учена жена.

Клариса се зави добре с наметката си и забърза, понеже се страхуваше да не би игуменката да отвори прозореца и я види.

Благополучно тя успя да стигне до вратата на църквата и само няколко крачки още й трябваха, за да бъде вътре.

Там беше твърде хладно. Клариса започна да трепери от студ. Тъмнината беше толкова голяма, че едва би могъл човек да види на една крачка пред себе си. Нямаше жива душа. Тя решително приближи до олтара.

Току-що бе пристъпила, и около нея се зачу шушнене. Вратата на църквата силно се затвори. „Дали човек я затвори?“ — си помисли Клариса.

Отначало тя не мръдна от мястото си. Сърцето й силно биеше. Обърна се и тръгна към изхода. Хвана бравата: натисна я, но какво бе това? Вратата беше затворена! Тя се сепна, защото й се стори, че чува ироничен смях.

Вратата беше затворена; тя можеше каквото иска да направи, но това нямаше да й помогне. Беше затворена в черквата. Само тази мисъл я довеждаше до ужас.

Значи видели са я, когато е влизала в черквата. И затвориха след нея вратата.

Изведнъж тя се сети за сестра Габриела. Тя трябва да е сторила това. Изтича към олтара, гдето искаше да потърси утешение.

„Но Бакунин — помисли си тя, — ако той дойде, ще намери вратата затворена. Ще си помисли, че аз съм направила това с цел да осуетя срещата си с него.“

Младото момиче започна да трепери, свят му се виеше, не можеше повече да мисли. Тя падна в несвяст. И като дойде на себе си, помисли какво ли ще кажат другите калугерки, като я намерят в черквата? За друго тя не мислеше, но приближи до олтара и започна да се моли, догдето, уморена за сън, заспа.

Докато Клариса спи, нека проследим сестра Габриела, която сега скритом се измъкна от църквицата.

„Тя не видя — мислеше си тя, — няма какво да се страхуваме от нея, а сега трябва да отида направо при болната, защото утре не бива да е в манастира.“

Заета с тия мисли, тя изтича напред и след няколко минути беше пред стаята на Хела. Извади едно малко ключе, което пъхна в ключалката. Съвсем тихо тя отключи и вече беше в стаята.

— Ти ли си, Клариса? — попита болната, като чу шума.

— Не, убийците са това — каза с променен глас Габриела.

Болната изпищя и скочи от леглото.

— Милост — извика тя, — милост, аз не го убих, не, аз не съм, аз не заповядах, детето изгоря в огъня.

Като извика това, тя изтича към вратата, понеже лудостта наново я завладя.

Габриела й показа с ръка вратата:

— Бягай там, бягай, докато не е късно, догдето още не са дошли да те откарат.

Клетницата не почака да й се повтори още веднъж, взе набързо шала си, в което й помагаше калугерката, и припна по стълбите. Калугерката тичаше след нея, докато се отдалечиха на двеста крачки от манастира. Сега тя приближи и й каза:

— Пази се, Хело, да не би да се върнеш в манастира, защото всички сега знаят греха ти. Всички знаят, че си съучастница в убийството на онова дете.

Полудялата не отговори нищо. Тя покри лицето си с ръце и горко заплака.

Габриела се върна в манастира и след малко беше в леглото си.

Хела тичаше по снега — не знаеше какво да прави. Пред нея се показа река. Вдигна крак да влезе във водата, но в тая минута, когато искаше да стори това, се чу писък и гърмеж. Княгинята се спря и обърна глава по посока на гърмежа.

В нощната тъмнина към нея тичаше тъмна фигура.

Игуменката на манастира прекара твърде неспокойно тая нощ. Постоянно мислеше за брата си, Бакунин, чиито известия не бе получавала от дълго време.

Когато камбаната би за утринна, тя пишеше на масата писмо — дълго писмо от шест страници за Михаил.