Мъртвите сибирски полета

Тя стана и в момента, когато се гласеше да отиде на утринната, вратата се отвори и тежко въздишайки, влезе една калугерка.

— Какво има, как така влизаш без позволение?

— Защото имам нещо важно да ти съобщя — отговори тя. — Вратата на черквата е затворена и никой не може да я отвори.

— Навярно е замръзнала, но аз имам ключ, за да я отворя. — Игуменката взе шала си и се запъти към черквата.

Щом постави ключа в ключалката, една от калугерките я възпря и й каза:

— Не отваряйте, понеже тая работа изглежда да не е чиста. Трябва нещо необикновено да се е случило, защото, струва ми се, някой пъшка вътре.

— И вие ме въздържате да не отворя, вместо сами да побързате да помогнете на клетника, който е вътре?

Щом каза това, тя отключи вратата и влезе. Последваха я и останалите калугерки.

— Има ли някой вътре, комуто да е нужна нашата помощ?

Вместо отговор се чу тих плач.

Щом приближи до олтара, игуменката изпищя от изненада.

— Сестра Клариса! — извика тя.

— Сестра Клариса! — повториха и другите калугерки.

Наистина това беше Клариса, която лежеше полумъртва на пода.

— Какво ти е, Клариса? — извика игуменката. — И коя е причината да прекараш нощта в черквата?

Загрижена, тя се надвеси над нея и я хвана за ръката. Но Клариса не можеше да продума.

— Бързо донесете топли кърпи и я отнесете в стаята й — извика игуменката. — Но не в нейната, а в моята килия, защото тя е полудяла, клетата. — Игуменката изтръпна при мисълта, че Клариса не е прекарала нощта с лудата, а в черквата. При тази мисъл страх я обзе.

— Отведете я в манастира, а аз ще навестя лудата, за да разбера как е прекарала нощта без пазач ката си.

Тя изтърча колкото бе възможно по-бързо. Когато отвори вратата на килията, остана втрещена, щом забеляза, че леглото на полудялата беше празно.

— Боже всемогъщи — извика тя, — кой лош дух е влизал в твоя свят дом? Клариса, Клариса, какво направи, как посмя да пренебрегнеш задълженията си? Хело, Хело, велика княгиньо! Где сте? Няма я, не е тук, отишла си е. О, Господи, това ще ме опропасти!

След като напразно претърсиха манастира, тя разпореди всички калугерки да я търсят из околността, а сама тя се запъти към стаята, гдето беше отнесена Клариса.

Срещна сестра Габриела, която, щом се приближи, набожно й каза:

— Чух за нещастието, което ви се е случило, понеже случайно спрях. Коя ли беше тази болна?

— Слушай — с намръщени вежди каза игуменката, — предполагам, че си подслушвала.

— Аз презирам тия, които подслушват зад вратите, но има случаи, когато се налага.

— И това беше един от тия случаи, когато узна тайната за полудялата княгиня?

— Беше тази вечер — отговори тя.

— Тази вечер? Тогава навярно ще ми съобщиш за тази вечер онова, което сега не ми е ясно.

— Може би ще ви помогна да се доберете до истината. Цяла нощ не можах да заспя, майко достойна, и веднага си помислих, че причината за това е, че забравих венеца от цветята в черквата. Отидох до капелата, но щом приближих вратата, чух шепот. Погледнах през отвора на ключалката и видях в черквата сестра Клариса заедно с един мъж, който я уверяваше, че я обича.

„Лъжеш!“ — желаеше да й отговори игуменката, но въздържа гнева си и я прекъсна с думите:

— Не искам да слушам това, по-добре нея самата ще попитам — тя ще ми каже истината. — И като се изправи гордо, отмина Габриела и я остави сама.

Последната пък, свивайки юмруци, избъбри:

— Скоро ще узнаеш, а други ще ми повярват, ако ти не желаеш.

Сестра Ана влезе и седна при Клариса.

— Познаваш ли ме, Клариса?

— Сестра Ана — каза тя.

— В такъв случай аз те моля да ми кажеш истината, дори ако с това би се обвинила.

— Питай и аз ще ти отговоря.

— Какво търсеше снощи в черквата?

Клариса скри лице във възглавницата си.

— Щом не отговаряш, кажи поне не е ли било това любовна среща, която те е накарала да пренебрегнеш задълженията си? Не мълчи, а отговори: да или не?

— Да — каза безгрижно Клариса.

Игуменката покри лицето си с ръце и заплака.

— Значи и ти, и ти си като другите?

Но игуменката нямаше много време за разсъждения, тъй като в тази минута се чуха стъпки в коридора и след малко вратата се отвори.

Това бяха двама мъже, а заедно с тях и сестра Габриела, която едва прикриваше радостта си.

Единият свали наметката от лицето си и игуменката позна царския изповедник.

— В манастира „Св. Дева Мария“ цари ужас — каза той. — Виждам да са се разтичали всички калугерки из манастира, а чух също, че тази нощ е изчезнала и оная личност, която ви беше поверена за пазене. Надявам се, че всичко, що научих, не е истина.

— Напразно се надяваш, брате Евстатий, истина е, но преди да ти дам сметка за действията си, съгласно законите на този дом, които забраняват влизането на мъже в манастира, аз трябва да зная кой е човекът, който те придружава.

— Аз мисля, че достатъчна гаранция е това, че той е с мен.

— Лъжеш се, брате Евстатий, и заповядвам ти веднага да изпъдиш този човек от манастира.