Мъртвите сибирски полета

— Виждаш ли как съвестта ти те издава! Защо се отдръпна, защо пребледня? Аз можех да те накажа отдавна — достатъчно беше само една дума да кажех на царския изповедник, за да те изгонят от манастира, но аз всякога съм те съжалявала и не желаех да те опропастявам. Но пази се, сестра Габриела, и не поставяй на изпитание търпението ми, защото още при първия случай, когато предизвикаш раздор в тази свята сграда, ще смъкна калугерските ти дрехи и позорно ще те изгоня от манастира.

И тя й даде знак да излезе.

След затварянето на тежките железни врата калугерката сви юмрук и каза:

— Мамиш се ти, горда жено, доста си господарувала в този манастир, сега няма да имам нищо свято и ще постигна целта си.

„Та не мога ли да бъда аз достойна игуменка като нея? — си каза тя, като вървеше през тесния коридор. — Напусто те подслушвах до вратата, когато ти говореше със сестра Клариса, но и аз зная коя е тая полудяла. Какво ли ще каже царят, ако се научи, че снаха му е избягала от лошо гледане?“

Глух смях се изтръгна от гърдите на сестра Габриела при тази демонска мисъл. След това тя закри с воала лицето си и се изгуби в коридора.

В това време Клариса зае новата си длъжност в стаята, гдето бе настанена нещастната княгиня. Стаята й се намираше в партера и прозорците й бяха обърнати към извънредно красивата градина, но болната нищо не виждаше от това. Тя се бе свила в един кът на стаята и неподвижно гледаше пода, сякаш искаше да отгатне световната тайна.

Клариса тихо приближи, хвана я за ръката и я издигна.

— Хела — каза тихо с цел да разбере познава ли царицата името си, но тя отрицателно клатеше глава.

— Не е Хела, а само сянката на Хела — каза тя. — Храбрата Хела я няма вече, не, само една убийца, една презряна жена.

— Нещастна жено, ти се обвиняваш сама, но това не е възможно — то е само въображение на болния ти мозък. Ти да бъдеш презряна! Ти, която си била чиста като сълза! Не, не. Ела сега при мене да се поразходим в градината, да видиш как слънцето грее и да се освежиш от чистия въздух.

Клариса се приближи до пея, като искаше да я потегли, но тя не й позволи.

— Не, аз не искам да изляза навън, защото там са палачите ми — от три дена вече ме очакват. Искат да ме заведат на бесилката, а аз съм толкова млада и не искам още да умра!

Тя падна на пода и започна да кърши ръце.

— Аз убих детето… Хе, виж как горят прозорците! Не чувате ли как вика детето, спасете го, направете го поне заради мене, за да не ме измъчва съвестта. Още не е късно, добра ми сестро, влезте вътре и го избавете, вижте: покривът не е още паднал — гредите пукат — късно е — късно, аз съм убийца! — Тя въздъхна нежно и падна на пода. Клариса коленичи до нея.

„Колко страшна тайна — каза си тя. — Ако сполуча да я науча, надявам се, че ще мога да й помогна.“ Сълзи на съжаление потекоха от очите й.

Изминаха няколко часа, докато Хела дойде в съзнание. Тя беше отпаднала и остави Клариса да я заведе в градината като малко дете. Игуменката наблюдаваше през прозореца как двете се разхождаха в градината. Бе доволна, че бе избрала Клариса за пазачка. Ако Кларисината доброта не можеше да повлияе на княгинята да дойде на себе си, то и най-добрият лекар не може да стори това.

Тя се приближи до молитвеника и коленичи пред него.

Устните й се мърдаха и тя набожно се молеше за успокоение духа и оздравяването на княгиня Хела.

Около осем дена изминаха, откакто Клариса бе назначена за пазителка на княгиня Хела. Игуменката не беше се измамила в надеждите си за доброто влияние на благородната и добра душа на Клариса. Хела остана за късо време тиха. Все по-рядко се повтаряха сцените и дори съвсем изчезнаха.

Когато Клариса ставаше за молитва в църквата, тя обикновено заключваше вратата на стаята, в която бе княгинята. Хела бе свикнала с Клариса. Когато понякога закъсняваше, тя плачеше.

Така бе и днес. Когато Клариса бе станала и се готвеше да отиде в църквата, княгинята я помоли да не отива.

— Стой при мене, защото когато си при мене, не ми се явяват онези черни сенки и тогава не могат нищо да ми направят.

— Аз ще затворя след себе си вратата — каза Клариса, — тъй като ти твърдеше, че когато е затворена, тогава не могат да влязат вътре, и аз скоро ще се върна.

Тя излезе и не след дълго бе в църквата. Не бе дошла нито една калугерка там — тя бе първата. Клариса седна на мястото си и когато се канеше да се помоли на Бога, погледът й се спря на едно писмо, което се намираше на стола пред нея. Тя прочете учудено надписа:

„За сестра Клариса“

„Какво значи това? Как е могло това писмо да дойде тука, стените на манастира не са го оставили тука, трябва някой отвън да го е поставил. Ако е така, т.е., ако е отвън, то аз не трябва да го отварям, а трябва да го предам така запечатано на игуменката, която ще го хвърли в огъня, като го отвори. Една калугерка не трябва да получава писма от външни лица; всичко, що става зад стените на манастира, е мъртво за нас, също така и това, което сме обичали, и онова, което ще обичаме.“