Мъртвите сибирски полета

Когато свърши и последната дума от това особено завещание, той го сви и го постави до тялото си.

— Нека отворят тази килия, ще вземат мене за мъртвец.

Зачуха се отвън стъпки и ключът се завъртя на вратата.

След като направи две стъпки, Бакунин легна на леглото на Фалиери.

Той си мислеше, че не ще го обърнат, а че ще го турят в чувала и ще го изнесат навън.

Мъчеше се да спре дишането си. Много се зарадва Бакунин, като разбра, че нито един от двамата не бе старият Падок!

— Дявол да го вземе, тази ли вечер намери старият Падок да умре! — каза единият на другия.

— От какво умря? — запита вторият.

— От удар.

Той се приближи до Бакунин и го ритна с крак.

— Виж, той бил мъртъв!

— За Бога, виж как се казва този нещастник, може би списъкът, в който е той, да е у тебе.

Той извади от джоба си един списък и го отвори.

— Номер 7. Мъчно се чете името му, казва се абат Ернесто Фалиери.

— Сега, заповядайте, господин абат, сега ще ви поставим между две дъски, а утре ще ви режат учениците в секционния салон.

Сега Бакунин трябваше да търпи всичко, каквото му правеха. Единият го улови за главата, а другият за краката и го оставиха на една дъска. Поставиха отгоре друга и тогава го вързаха с въже. Така, притиснат, го изнесоха навън.

Бакунин забеляза радостно, че го изкачват по стълбите и след малко почувствува чистия външен въздух.

Имаше една кола на двора, на която туриха Бакунин. Като го пуснаха вътре, той изгуби съзнание.

Колко е стоял в тази кола, той не знаеше, тъй като когато дойде на себе си, се намери в голяма стая, която се осветляваше от една малка лампа.

Бакунин се повдигна малко и почна да оглежда стаята. Нямаше никого. Само до него бяха прострени два трупа, мъж и жена, които бяха покрити с плат.

Бакунин погледна със страх тези трупове и разбра къде се намира. В моргата.

Навсякъде наоколо имаше трупове. Бакунин се изплаши, косите му настръхнаха.

„Как ли да избягам?“ — помисли си той.

Не знаеше дали бе ден или нощ.

Беше съвсем тихо в стаята, той почна да се отчайва. Трябваше по какъвто и да е начин да се избави оттук.

XLVI. ИЗЧЕЗНАЛАТА

— Да, на вас ще възложа най-важната длъжност — каза игуменката на манастира „Св. Дева Мария“ на стоящата пред нея Клариса. — С будно око ще наглеждаш дошлата преди няколко дена в манастира болна. Тя е повредена в ума и има нужда от спокойствие. Ти ще я пазиш като светиня, защото е велика княгиня. По-спокойно бих понесла, ако се би срутил манастирът на главата ми, отколкото да й се случи нещо неприятно.

Клариса се поклони На игуменката.

— Заклевам ви се, че ще я вардя като очите си — каза Клариса.

— Добре, ела да ти покажа сега коя е болната. — Тя дръпна Клариса настрана и й каза: — Болната не е никоя друга, а великата княгиня Хела.

— Аз знаех вече това — рече Клариса.

— Толкова по-добре, сега сама виждаш, че те натоварвам с висока длъжност, така че се съобразявай с това и бъди внимателна, за да не се случи нещо лошо. Както вече знаеш, тя е побъркана в ума.

— Ще бдя денонощно над нея — отвърна Клариса.

— Имам доверие в тебе — каза игуменката, — тъй като те приех в тази свещена сграда по препоръката само на един човек. Пристъпи сега към изпълнение на възложената ти длъжност.

Като каза това, игуменката даде знак на Клариса да се отдалечи.

Клариса се поклони на игуменката, целуна й ръка и излезе от стаята.

Няколко минути след това, когато Клариса не беше вече в стаята, там влезе една друга калугерка, която се поклони грубо на игуменката.

— Какво желаеш, сестра Габриела? — попита игуменката.

— Дошла съм да отнема няколко минути от скъпото ви време — каза с почти груб топ калугерката. — Дойдох при вас, за да ви се оплача.

— Но пак ли? Кажи коя е сега причината на оплакването ти?

— Самата ти, сестра Ана — отвърна грубо и дръзко калугерката.

Игуменката застана като някаква царица и наблюдаваше стоящата пред нея калугерка.

— Ти знаеш, сестра Габриела — каза тази горда жена, — че аз съм игуменката на този свят дом, че никому не съм нищо длъжна и че се намирам под непосредственото покровителство на царя. За тази дума, що сега изрече, бих могла да те накажа, но понеже не желая неправдата, позволявам ти да говориш. Кажи прочие какво имаш против мене?

— Научих — каза Габриела раздразнително, — че си поставила Клариса за пазачка на полудялата. Самата ти каза, сестра Ана, че тази длъжност е висока, та дойдох да ви попитам защо не я възложите на мене?

— Понеже намирам, че не си достойна за нея, сестра Габриела — отвърна игуменката студено.

Габриела се разтрепера, тя бе цяла обзета от гняв, но съумя да го овладее и съвсем тихо каза:

— Но с какво сестра Клариса спечели така скоро такова доверие?

— Не съм длъжна да ти отговоря, сестра Габриела, но щом толкова желаеш да знаеш защо не ти възложих тази длъжност, тогава ще ти кажа откровено.

Като каза това, тя се приближи и й рече:

— Мислиш ли, че не зная, че всяваш всред калугерките омраза към мене и че си решила да ме нападаш зад гърба ми?

Габриела отстъпи няколко крачки назад.