Мъртвите сибирски полета

— Не се срамувам да призная това — каза Феодора. — Страстното желание да те видя не ми е давало спокойствие ни денем, ни нощем. Често съм мислила да замина в Париж, да те потърся, обаче всички ме следят, всяка моя крачка им е известна.

Исидор се колебаеше дали да повярва на Феодора. Изведнъж прозря, че Феодора не казва истината.

— Ти се мамиш, мила моя — каза той след малко. — Аз не съм вече онова дете, което преди няколко месеца стоеше пред тебе и ти вярваше. Хванах те веднъж в измама, затова не мога да ти вярвам вече.

— Аз не желая да ми вярваш — каза Феодора, като се хвърли в прегръдките му. — Искам да ме обичаш, Исидор! Обичай ме, обичай ме, целувай ме с червените си и горещи устни!

Тя го прегърна и наведе главата му.

Устните им се сляха в дълга целувка.

Феодора мълчеше. Тя му отговаряше само с целувки, които накараха лекомисления младеж да й повярва.

— Желая, мили мой, да ти докажа своята преданост, своята любов към тебе: готова съм да напусна Петербург с тебе — каза Феодора. — Искам да напусна всичко, тъй като всичко тук е кално. Искам да разкъсам завинаги веригите, които ме свързват тук.

— Какви са тези вериги? — попита Исидор.

— Мога ли да ти се доверя?

— Напълно — каза Исидор.

— Слушай тогава: аз съм агентка на тукашната полиция. Животът на много хора е зависел от една моя дума. Нещо повече, аз съм разсипала много видни хора. Сега, когато имам достатъчно имот и пари, не желая да съм робиня на този отвратителен Кардов. Искам вече да се освободя, Исидор, и ти ще ми върнеш златната свобода, която искам да споделям с тебе.

— Нека да избягаме тогава в Париж — каза Исидор.

— Така ще направим! Ще идем в Париж и ще се скрием там, но ако и там ни намерят, светът е голям, Исидор, готова съм да ида с тебе на края на света.

Исидор ликуваше от тази картина на бъдещето, която Феодора рисуваше. Той не можеше да помисли за по-хубаво бъдеще.

— Аз никога вече не ще се разделя от тебе! — каза Исидор. — Ще бъдем неразделни.

Феодора наведе глава умислено.

— Колко бих искала да останеш при мене — каза тя, — но сърцето ми трепери, като си помисля, че полицейските шпиони могат всяка минута да ни намерят!?

— Да бягаме тогава, без да се бавим! — каза Исидор.

— Необходими са най-малко три дни, докато уредя някои мои лични работи. Трябва през това време да се разделим, мили мой, а след три дни ще бъда твоя завинаги!

Тя се приближи до него и го загледа в очите.

— Сега, мили мой, вярвай, че ще чакаш само три дена.

— Кога ще мога да те видя и да говоря с тебе?

— Утре по това време. Ще те чакам.

— Добре тогава. Довиждане. Остави прозореца отворен, за да мога да вляза през него.

Той прегърна още веднъж Феодора, след това излезе бързо от стаята.

Отиде си по същия път, по който беше дошъл — от прозореца в градината.

Кардов лежеше на същото място, където го беше оставил Исидор. Не можеше да се освободи от примката, която Исидор му бе направил. Искри на злоба изскачаха от очите на Кардов, когато Исидор му се надсмиваше.

— Студено ли ти е, любезни приятелю? — попита го той, като го ритна с крак. — Надявам се, че тази нощ не ще ти изглежда много дълга. Във всеки случай по-добре е, отколкото ако бях ти забил ножа в гърдите, тъй като утре на всяка цена ще си мъртъв.

Кардов се мъчеше да се освободи от връзките и да подаде ръце, за да помоли Исидор да го съжали, обаче връзките не позволяваха. Състоянието му бе печално. Той знаеше добре, че ако не мине някой случайно оттука, ще загине.

Тази нощ бе много студено. Въпреки това директорът на полицията трябваше да лежи, полузатрупан, на дълбокия сняг.

Той си спомни за Феодора, която мислеше, че има връзки с този евреин, и всичката вина отдаваше на нея.

Скоро той почна да губи съзнание. Милиони звезди засвяткаха пред очите му, кръвта почна по-живо да тече по цялото му тяло и изведнъж като че спря, като да се бе съсирила!

— Това е смъртта — помисли си той, — след няколко минути ще бъда мъртъв.

Разни картини се заредиха пред очите му. Той видя семейството си, благодетеля си, когото предаде, майка си и сестра си, които бе изпратил на заточение а Сибир.

Студена пот обля Кардов. Не бе изгубил още съзнание, когато чу песни и човешки гласове. „Хора, хора идат.“ Тази мисъл го ободри и съживи.

Песента му бе добре позната — сибирска песен, а приближаващите хора бяха сибирските заточеници.

Те минаха край Кардов. Той чуваше добре подрънкването на веригите и заповедта на офицера, ала нямаше сила да им извика.

Употреби последните си сили да премахне кърпата от езика си, но не можа. Устните му бяха замръзнали.

Колоната бе отминала и Кнудзон бе последният, който мина край Кардов. Генералът успя да избута кърпата и изпъшка глухо.

Като чу това, Кнудзон се отдръпна и каза на другаря си. Той също бе чул този глас и отвърна:

— Какво те интересува, че някой лежал на земята? Нима иска да знае някой за нас?

— Ние трябва да спрем.

Гласът се повтори същата минута.

— Тук има човек в опасност — извика Кнудзон високо, за да чуе офицерът. — Господин офицер, тук има един човек в опасност, моля ви за малко.

Офицерът се доближи.

— Мисля, че не се шегувате, за да ни спрете?