Мъртвите сибирски полета

Офицерът, който придружаваше колоната, не харесваше почестите, отдавани на генерала, но не можеше да се противи, тъй като неговите хора в сравнение с тия от тълпата не представляваха нищо. Той мълчаливо сви рамене и закрачи напред.

Случи се нещо необикновено: изведнъж няколко лица от тълпата приближиха генерала и поискаха да снемат оковите му. Други пък се втурнаха да им помагат.

Офицерът, който придружаваше заточениците, щом се увери, че друго средство няма, извика:

— Назад или ще дам заповед да се стреля! Никой не искаше да чуе заповедта. Войниците, по заповед на офицера, отделиха генерала от тълпата. А той им каза:

— Благодаря ви, но напразно се мъчите!

— Не е напразно, генерале — провикна се някой от тълпата, — ние не ще позволим любимият на народа генерал да загине.

Човекът изтича към генерала, но офицерът в тоя момент изкомандува:

— Стреляй!

Когато тълпата видя, че един от нея падна, всички струпани около него в един глас викнаха:

— Да живее генерал Кнудзон! Долу мъчителите! — И тълпата се спусна срещу войниците.

Гърмежите се повториха и тълпата даде още няколко жертви.

Възмутен и ужасен, народът се отдръпваше от мястото на смъртта. Бакунин и Яники го увещаваха, че е безсмислено да нападат войниците без оръжие.

Край труповете на храбреците, които в последния момент се помъчиха да спасят генерала, безмълвно и тъжно отминаваше керванът на сибирските заточеници. Те тихо запяха последния стих от жалната сибирска песен.

Скоро от погледите им изчезнаха и последните кубета на църквите, потънали в мъглата на тоя град, където все пак бяха прекарали щастливи дни.

Кнудзон вървеше с наведена глава и очите му се пълнеха със сълзи, които обливаха дългата му бяла брада.

Така завършваше неговият живот. Идеше ново бъдеще — венец на лаврите и славата, които бе пожънал. Той проклинаше минутата, в която беше вдигнал сабя да се бори за защита на този, който сега тъй подло му се отплаща! Закле се, че ще му отмъсти. Бе поруган, унижен — ето защо трябваше да подири удовлетворение.

— Но кога!?

„Колко ли има още да живее? И най-силният млад организъм не би могъл да издържи ужасите на сибирските мъчения!“

Като погребален марш му звучеше песента, която спътниците му пееха…

Щастливи са ония, които отвеждат право на ешафода, защото те изведнъж ще завършат живота си. Горко на тия, които отиват заточени в Сибир. Те трябва да пътуват цяла година към сигурна смърт…

LX. ПОСЛЕДНО СПРЕЧКВАНЕ

Феодора и Исидор стояха един срещу друг.

Оставихме ги в критическа минута.

Феодора гледаше боязливо стоящия пред нея младеж, в чиито очи гореше страст.

Тя съвсем бе забравила Исидор и не се сещаше дори за неговото съществуване. Мислеше, че той се намира в Париж, затова му бе дала пари. За негово добро бе да остане в Париж, тъй като ако го заловяха като нихилист, с него щеше да е свършено.

И ето сега неочаквано се явява пред нея, като да бе излязъл изпод земята.

— Сигурно не си ме очаквала тук — започна Исидор, — навярно си мислела, че съм мъртъв. Но си се измамила този път! Ти, красиво змийче, знай: въпреки че нихилистите ме търсят, аз дойдох и вярвам, че знаеш защо! Знаеш също откъде черпя тази смелост. Любовта ми към тебе — тя ме окуражи.

Исидор хвана ръката на Феодора и я притисна страстно до гърдите си.

Феодора не го отблъскваше.

Нощните привидения и страхът я принудиха да не го отблъсква. По всяко друго време тя щеше да го отстрани с презрение. Но сега го остави да я привлече така близо, че почувствува топлия му дъх.

— Знаеш ли, Феодора, защо дойдох при тебе?

— Защото ме обичаш — каза Феодора.

Исидор се изсмя тъй хубаво, че гласът му отекна из цялата стая.

— Ти може би се надяваш на моята слабост и искаш да ме омотаеш пак с голи обещания? Знай, красавице, че аз дойдох да те нацелувам и после да те убия.

— Да ме убиеш?

Феодора много се уплаши, като чу това, тъй като нощното привидение й бе предсказало, че ще живее още 3 дена. Все пак тя мислеше, че Исидор е още влюбен глупец и роб на страстта.

— И ти мислиш да ме убиеш?

— Да, решил съм — каза Исидор. — Не мисли, че се шегувам! Ще прекараме нощта заедно и щом първите слънчеви лъчи се покажат на прозорците, аз ще забия ножа в гърдите ти.

— Наистина ли искаш да ме убиеш, Исидор? — попита Феодора, като се мъчеше да изглежда весела.

— Как? Нима не се страхуваш от смъртта? — каза Исидор като се отдръпна няколко стъпки назад.

— Винаги съм се страхувала от смъртта, тъй като животът Ми е мил. Но смъртта, която ми причиняваш ти, ще е сладка. Остави ме, Исидор, да умра в твоите прегръдки — смъртта за първи път ще приеме една щастлива жена в обятията си.

Исидор я гледаше изпитателно. Той не можеше да разбере дали Феодора не се е побъркала, когато й спомена, че ще я убие, или тя бе готова той да я убие.

Колко красив изглеждаше, когато казанче смъртта ще бъде сладка в неговите обятия!

— Какво означава всичко това, Феодора?

— Нима не знаеш, че те обичам и копнея по тебе? Не, Исидор, не отвръщай погледа си от мене, това не е лъжа. Всичко, каквото казах сега, е истина.

— Наистина ли си копняла по мене? — попита Исидор.