Мъжагите не танцуват

— Ако си промениш мнението — рекох, — аз мога да се справя. — Наистина можех. Проклетата ми дарба да си представям образно онова, което скоро можеше да видя, бе станала по-осезаема. В мислите си стрелях с магнума на Риджънси в гърдите му. Ръката ми отскачаше във въздуха от отката на пистолета. Лицето му се изкривяваше. Виждах един луд. Риджънси приличаше на див глиган. После той умираше и когато краят му идваше, върху лицето му се изписваше суров пуритански израз, а брадичката му се вдървяваше и застиваше също като яката челюст на Джордж Уошингтън.

И знаете ли, че точно това бе последното изражение, което остана на лицето му преди да умре? Аз влязох в стаята след двата изстрела от малкия деринджър на Маделин и го видях, че издъхва върху някогашното ми брачно ложе. Изглежда, че преди тя да натисне спусъка, една от последните му реплики е била:

— Харесвах Пати Ларейн. Тя беше голяма работа и аз съм свързан с нея.

— Желая ви щастие — казала Маделин.

— И теб те мислех за голяма работа, когато те срещнах — продължил той, — но ти се оказа дребна риба.

— Точно така — казала Маделин и дръпнала спусъка.

Не било нещо особено, за да я предизвика, но тя стигнала сама до заключението, че той трябва да бъде ликвидиран. Лудите хора при сериозни обстоятелства трябва да бъдат ликвидирани. Това засукваш с млякото на мафията си.

Година по-късно, когато пожела да говори за случилото се, тя ми призна:

— Просто го изчаквах да каже нещо, от което да ми кипне кръвта.

Италианските кралици не могат да бъдат наричани дребни риби.

Същата нощ баща ми изнесе трупа му в морето. Риджънси беше погребан с циментов блок, вързан с отделни парчета тел през кръста, под мишниците и под коленете. Естествено, баща ми вече беше придобил опит. Първата нощ, когато Алвин Лутър получи пристъп и остана да лежи в безсъзнание, Дъги бе настоял да го откарам с моята моторница до гробището на Уордли на плажната ивица на Адския град и там ме накара да намеря гробовете. Успях. Същата нощ, докато аз стоях на пост край нашето рухнало ченге, баща ми хвърли шест часа крайно мръсен труд. На разсъмване, с прииждането на прилива, той пренесе всичките пет трупа до най-дълбокото и ги потопи хубавичко на дъното. Аз очевидно съм изправен пред опасността да напиша комедия в ирландски стил и затова няма да разказвам за насладата, с която сега Дъги се бе подготвил да изпрати Алвин Лутър да намери покой под вълните, само ще спомена, че след като го направи, рече: „Аз изглежда съм си бил сбъркал професията през цялото това време“. Може би беше така.

Двамата с Маделин заминахме за Колорадо за известно време, а сега живеем в Кий Уест. Аз се опитвам да пиша, живеем с парите, които тя печели като салонна управителка в местния ресторант, и с моите, които изкарвам като барман на непълно работно време в една дупка от другата страна на улицата срещу нейното заведение. Понякога очакваме на вратата ни да се почука, макар че се съмнявам дали това ще стане някога. Вдигна се шум за изчезването на Лоръл Оукуд и вестниците отпечатаха снимки на сина й. Той бе заявил, че няма да се спре, докато не открие майка си, но на лицето му по снимките я нямаше, според мен, онази решителност, която е нужна, за да се започне такова издирване, а статията във вестника правеше намек, че местните хора в Санта Барбара били склонни да приемат, че Лоръл, след като е участвала в някое и друго финансово прегрешение с Лони Пангборн, може би си е намерила някой богат сингапурски бизнесмен или друг подобен. Въпреки надиплената засъхнала кръв в багажника на колата му, смъртта на Пангборн официално бе обявена като самоубийство.

В маямския „Хералд“ се появи съобщение за изчезването на Мийкс Уордли Хилби Трети, а един репортер наистина ме издири чак в Кий Уест и ме попита дали не смятам, че Пати и Уордли може пак да са се събрали. Отговорих му, че и двамата са излезли от живота ми, но може би живеят било в Европа, било в Таити, било някъде по средата. Допускам, че тази история може пак да бъде раздухана.

Никой изобщо не пожела да разбере какво е станало с Риджънси. Трудно е да се повярва, но не бяха отправени почти никакви официални запитвания към Маделин. Някакъв мъж от управлението за борба с наркоманията от Вашингтон й позвъни веднъж и тя му разказа, че двамата с Риджънси били тръгнали за Мексико, но Алвин изчезнал от нея в Ларедо и тя така и не прекосила границата. (Преди това, на път за Колорадо, ние си дадохме труда да заобиколим през Ларедо, за да се снабди тя с квитанция от мотела, която да може да покаже на служебните дознатели, ако някога обяснението й бъдеше поставено под съмнение.) Не мисля обаче, че някой от служебните лица в управлението за борба с наркоманията беше крайно недоволен, че са се лишили от него. Засега всичко си остава така. Попитах Маделин веднъж за брата на Алвин, но се оказа, че онзи път, когато е била направена снимката с племенниците й, е бил единственият случай, когато е виждала семейството му — единствения му брат.