Мъжагите не танцуват

— На Джесика ли?

— Да.

Готвех се да го допитам „Как го направи?“, но видях, че погледът му ту се фокусираше, ту се разфокусираше, сякаш сцената пак се натрапваше в ума му, а той я прогонваше. Запитах се дали не бе използвал главата й за тази цел, но пропъдих тази мисъл, преди да бях започнал да я приемам визуално.

— А защо — попита баща ми — не направи изследване на кръвта по седалката на колата следващата сутрин?

Риджънси се усмихна като котарак.

— Никой не би повярвал — отговори той, — че аз съм разлял кръвта там, ако пропуснех да я изследвам и те оставех да я почистиш. Как тогава биха могли да ме обвинят, че съм те подмамил в капан? — Той кимна. — Да, аз се събудих онази сутрин с притеснението, че ще бъда обвивен, че съм те подмамил. Сега звучи глупаво, но тогава мислех така.

— Ти си се лишил от най-солидната част на обвинението си срещу Тим.

— Аз не исках да го арестувам. Исках да го накарам да се побърка.

— Ти ли уби Джесика? — попитах го. — Или Пати го направи?

— Ще стигнем дотам. Това не е важно. Важното е, че аз бях луд по Пати, а тя ми приказваше само за теб, колко те мразела, как си й бил съсипал живота. Това, което аз можех да видя, е, че ти имаше половината от нейния характер, така че какво толкова мърмореше тя? После ми стана ясно. Тя майката си тракаше да съсипе някой мъж. И понеже аз не исках и с пръст да те барна, беше готова и мен да съсипе. Вдигна си чуковете. И тогава картинката ми се изясни. Тя искаше да ти светя маслото. Да се отрека от полицейската си клетва и да свърша тази работа.

— Хич не е било нещо дребно — обади се Дъги.

— Тъй вярно, мамка му. Беше страшно хитро. — Той поклати глава. — Подробностите бяха страхотни. Казах на Пати да вземе пистолета, с който бе стреляно по Джесика, и да го остави обратно в кутията му, без да го почиства. Само от миризмата му сърцето ти трябваше да се пръсне. Та ти си си лежал там, напълно в безсъзнание, а тя е отишла до леглото и е оставила пистолета.

— Как си успял да намериш онази нощ моите снимки с „Полароида“? Пати не знаеше, че са там.

Той ме погледна с неразбиращи очи.

— Какви снимки? — попита.

Повярвах му. Сърцето ми падна в тясна дупка с хладна оловна облицовка.

— Намерих едни снимки с отрязани глави… — започнах да му обяснявам.

— Пати говореше, че си правел ненормални работи, когато си пиян. Може би сам си накълцал тези глави.

Не исках да остана да живея с тази мисъл, но как бих могъл да го опровергая?

— Добре, а ако ти трябваше да нарежеш една снимка — попитах го, — защо би го направил?

— Не бих го направил. Само някой смахнат би го направил.

— Но си го направил. Нарязал си снимките на Джесика.

Той отпи още малко бърбън. Някакъв пристъп стегна гърлото му. Изплю бърбъна.

— Вярно е — каза. — Нарязах снимките на Джесика.

— Кога? — попитах.

— Вчера.

— Защо?

Мислех, че ще получи припадък.

— За да престана да виждам предсмъртния й образ — успя да каже той. — Не искам предсмъртният й образ да остава в мен.

Челюстите му се триеха една в друга, очите му се опулиха, а шийните му мускули станаха на възли. Но той с мъка успя да запита:

— Как умря Пати?

Преди да мога да му отговоря, той нададе страховит стон, стана на крака, отиде до вратата и заблъска главата си в касата. Усетих как кухнята се затресе.

Баща ми го наближи изотзад, хвана го през гърдите и се опита да го дръпне. Той отметна баща ми назад. Баща ми беше седемдесетгодишен. Въпреки това не вярвах на очите си.

При все това Риджънси се поуспокои.

— Извинявай — рече той.

— Карай да върви — каза баща ми, сбогувайки се с последната си илюзия, че силата му е останала непокътната.

Аз пак изпитах страх от Риджънси. Казах тихо, сякаш аз бях виновният, а той наскърбеният съпруг на жертвата:

— Нямам нищо общо със смъртта на Пати.

— Ако ме лъжеш — закани се той, — ще те разкъсам на парчета със собствените си ръце.

— Не знаех, че е мъртва, докато не видях главата й в дупката.

— И аз не знаех — каза той и се разплака.

Сигурно не бе плакал от десетгодишна възраст. Звуците, които излизаха от устата му, бяха като тропот на машина, когато някоя от стойките й се е откачила от пода. Аз се чувствах като момче, което подава пешкири в публичен дом, сравнявайки скръбта си с неговата. Колко силно бе обичал жена ми!

Ала сега можех да го питам за всичко. Разплакан, той беше безпомощен. Беше загубил контрол. Можеше да го засипе човек с въпроси.

— Ти ли премести главата на Джесика от дупката?

Той завъртя очи. Не.

Изпаднах внезапно в просветление.

— Пати ли?

Той кимна.

Готвех се да го попитам защо, но той почти не можеше да говори. Не знаех как да продължа.

Баща ми се намеси.

— Пати е смятала — започна той, — че въпреки всичко, което заслужава синът ми, не бива да му подхвърляш главата, така ли?

Риджънси се поколеба. После кимна.

Как бих могъл някога да разбера дали тази е била причината или тя беше преместила главата, за да ме обърка още повече? Кимването му не ме беше убедило. Така или иначе, бе кимнал. Питах се също дали Пати не бе имала хрумването да шантажира Уордли с главата, но и това никога нямаше да науча.