Читаем Мъжагите не танцуват полностью

— Какви са отговорите? — пак попита той.

— И двете жени са мъртви — съобщих му, сякаш бе възможно това да не му е известно.

— Мъртви ли? — Изненадата му беше неубедителна.

— Намерих главите им там, където си държа марихуаната. — И зачаках. Той всъщност не беше много убеден, че като се преструва на изненадан, това ще му бъде от полза.

— Какво стана с главите? — попита той.

— Ти ги остави там, нали?

— Не съм оставял и двете глави там — заяви той. И за моя изненада, без предупреждение започна да стене. Като ранено животно. — Аз съм попаднал в ада — изпъшка той. — Не мога да го повярвам. Аз съм попаднал в ада.

— Обзалагам се, че е така — прошепна баща ми.

— Това вече няма значение — каза Риджънси.

— Защо отряза главата на Джесика? — попита го баща ми.

Той се подвоуми.

— Не мога да отговоря.

— Струва ми се, че искаш — каза баща ми.

— Нека караме по-леко — каза Риджънси. — Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, при условие че ти ми съобщиш всичко, което аз искам да знам. Танто за танто.

— Няма да стане — казах аз. — Налага ти се да ми се довериш.

— Къде ти е купчинката с библии? — попита той.

— Няма да стане — повторих аз. — Всеки път, когато аз ти кажа нещо, ти ще задаваш нов въпрос. И след като ти кажа всичко, ще бъде безсмислено да ми съобщаваш каквото и да било.

— Да обърнем тогава реда — продължи той. — Ако аз говоря пръв, какво ще ти попречи ти да ми отговаряш?

— Твоят магнум — казах аз.

— Мислиш, че мога да те пречукам хладнокръвно ли?

— Не — отговорих, — мисля, че ще избухнеш.

Баща ми кимна.

— Има логика в това — промърмори той.

— Добре — рече Риджънси. — Но ти започни. Кажи ми нещо, което не го знам.

— Студи е мъртъв.

— Кой го е убил?

— Уордли.

— Къде е Уордли?

— Имаш си рефлекс — казах аз. — Задаваш въпроси. Ще ти кажа, когато му дойде времето. Спазвай си условията на сделката.

— Искам да се срещна с този Уордли — каза Риджънси. — Всеки път, когато реша да направя една крачка, и той ми се замотава в краката.

— Ще се срещнеш с него — казах. И едва след като думите бяха излезли от устата ми, си дадох сметка колко кошмарни бяха те.

— Бих искал. Ще си събере зъбите в шепа, като го думна.

Аз се разсмях. Не можех да се въздържа. Но това вероятно бе най-правилната реакция. Риджънси си наля бърбън и го изпи на един дъх. Аз си дадох сметка, че за пръв път, откакто бях споменал за мачетето, той поемаше алкохол.

— Добре — рече. — Ще ти разкажа каквото знам. Това е една чудесна история. — Той погледна към баща ми. — Дъги — обърна се към него той, — аз не изпитвам уважение към много хора. Но теб те уважавам. От момента, в който дойдох тук. Последния тип, когото съм срещал и който можеше да се мери с теб, беше моят полковник в зелените барети.

— Нека да е генерал — рече Дъги.

— Ще стигнем дотам — продължи Риджънси. — Но искам всичко да е ясно. Предстоят ни доста жестоки неща.

— И аз така мисля — рече Дъги.

— Ще престана да ти бъда симпатичен.

— Защото си мразил сина ми ли?

— Мразил? Това не е ли в минало време?

Баща ми сви рамене.

— Сега ми се струва, че го уважаваш.

— Не е вярно. Уважавам го наполовина. Преди това го смятах за боклук. Сега вече не.

— Защо? — попитах аз.

— Ще го обясня посвоему — каза той.

— Добре.

— Разберете ме ясно. Аз много нещо направих. Тим, аз се опитвах да те накарам да се побъркаш.

— Почти бе успял.

— Имах право.

— Защо? — попита Дъги.

— Жена ми, Маделин, когато за пръв път се запознах с нея, беше безнадежден случай. Синът ти я беше довел до пълна поквара. Беше станала кокаинистка. Бих могъл да я арестувам. Синът ти я беше въвлякъл в оргии, беше я попилял цялата с колата си, беше й съсипал матката и година по-късно я беше зарязал. Получих в наследство съпруга, която беше така пристрастена към кокаина, че й се налагаше да търгува със себе си, за да се сдобива с него и да си тъпче носа. Опитай се ти да живееш с жена, която е лишена от твоя син. Така че да сме наясно, Мадън, мразех те и в червата.

— Е, и ти на свой ред ми открадна жената — тихо казах аз.

— Опитах се. Но може би тя мен открадна. Бях притиснат от две жени, твоята и моята.

— А също и Джесика — обадих се аз.

— Не искам да се извинявам. Когато жена ти си вдигна партушините, тя не напусна само теб, напусна и мен, непрокопсанико. А аз си бях изградил навик. Любовта няма нищо общо с него. Аз всяка нощ си работех две жени. Правил съм го дори с венерическите пачаври на Студи — за да добиеш представа за значението на принципите ми — добави той с някаква словесна гордост. — Джесика беше сурогат на Пати, нищо повече.

— Значи ти и Маделин… всяка нощ, когато си се прибирал вкъщи?

— Естествено. — Той удари още един бърбън. — Това е много просто. Но нека да не се отклоняваме. Това, което искам да кажа, е, че те мразех, а моят ум е прост. Затова взех главата на Джесика и я оставих при твоята марихуана. После ти казах да си отидеш до складчето.

— Не ти ли мина през ума, че бих могъл да се сетя, че си ти?

— Мина ми през ума, че ще ти се цепне гъзът. Мислех си, че ще пукнеш в лайната си. Точно това беше.

— Ти ли изцапа с кръв предната седалка на колата ми?

— Аз.

— Чия кръв беше това?

Той не отговори.

Перейти на страницу:

Похожие книги

12 шедевров эротики
12 шедевров эротики

То, что ранее считалось постыдным и аморальным, сегодня возможно может показаться невинным и безобидным. Но мы уверенны, что в наше время, когда на экранах телевизоров и других девайсов не существует абсолютно никаких табу, читать подобные произведения — особенно пикантно и крайне эротично. Ведь возбуждает фантазии и будоражит рассудок не то, что на виду и на показ, — сладок именно запретный плод. "12 шедевров эротики" — это лучшие произведения со вкусом "клубнички", оставившие в свое время величайший след в мировой литературе. Эти книги запрещали из-за "порнографии", эти книги одаривали своих авторов небывалой популярностью, эти книги покорили огромное множество читателей по всему миру. Присоединяйтесь к их числу и вы!

Анна Яковлевна Леншина , Камиль Лемонье , коллектив авторов , Октав Мирбо , Фёдор Сологуб

Исторические любовные романы / Короткие любовные романы / Любовные романы / Эротическая литература / Классическая проза
Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века