Мъжагите не танцуват

— Заради собственото ти душевно спокойствие ли?

— За да не полудея — едва не извиках.

— Подръж ми ръцете — помоли тя. — Нека просто да поседим тук малко.

Така и направихме. Изглежда нейните мисли бяха започнали да проникват в мен по преплетените ни пръсти, защото се улових, че си припомням първите дни, когато се срещнахме, аз, доста търсен барман (защото в Ню Йорк добрите млади бармани си създават репутация сред собствениците на ресторантите, не без аналог с добрите млади професионални спортисти), и тя, елегантна и весела салонна управителка в един мафиотски ресторант в центъра. Чичо й, уважаван от всички човек, й беше намерил тази работа, но тя я бе преобразила по свой вкус — не един и двама готини типове и фукльовци, които се бяха навъртали край нея, се бяха опитали да си изпросят нещичко, но ние двамата в продължение на цяла година изживяхме идеален любовен роман. Тя беше италианка, можеше да обича само един човек, а аз я обожавах. Тя обичаше да мълчи. Обичаше да седи в притъмнената стая с часове и цялата кадифена нежност на влюбеното й сърце преливаше у мен. Бих могъл да бъда с нея завинаги, но бях млад и ми ставаше скучно. Тя много рядко прочиташе по някоя книга. Знаеше имената на всички прочути писатели, които някога се бяха раждали, но рядко четеше книги. Беше елегантна и лъскава като атлаз, но двамата не влизахме никъде другаде освен един в друг — на нея това й стигаше, но на мен не.

Сега може би щях да се върна при Маделин и при тази мисъл в сърцето ми се надигна вълна. Вълна в нощта е по-точно. Пати Ларейн в разцвета си ми отдаваше чувства, които бяха по-близо до слънчевата светлина, но сега аз наближавах четиридесетте и луната и мъгливото време бяха по-близо до светоусещането ми.

Пуснах ръцете на Маделин и я целунах леко по устните. Целувката ми върна спомена за това колко мила е устата й и колко прилича на роза. Някакъв слаб звук, леко дрезгав и чувствен като самата земя, се надигна в гърлото й. Беше прекрасно или може би всеки миг можеше да стане, защото аз изобщо не мислех какво ме чака долу.

— Ще ти оставя пистолет. За всеки случай — казах и извадих от джоба си пистолета калибър 22 на Уордли.

— Аз си имам — отговори тя. — Донесох си моя. — И от външния джоб на палтото си тя измъкна един малък приличен деринджър. Двуцевен. Две дупки с калибър 32. Тогава се сетих за магнума на Риджънси.

— Ние сме цял арсенал — казах, а в стаята бе достатъчно светло, за да мога да я видя как се усмихва. Една сполучлива реплика, казана на място, беше половината, мислех си понякога, от онова, което бе нужно тя да е щастлива.

И така, аз слязох долу, като все пак носех оръжие.

Ала никак не ми се нравеше идеята да разговарям с Риджънси и панталоните ми или ризата ми да се издуват от очертанията на пистолет — но наистина нямах къде да го скрия. Намерих компромисно решение, като го оставих на една полица над телефона, където лесно можех да се присегна откъм вратата на кухнята. След това спокойно влязох при двамата.

— Ей, та ние не те чухме да отваряш външната врата — викна баща ми.

Двамата с Риджънси се поздравихме, без да се поглеждаме, и аз си сипах една чаша, за да прикрия двойствения характер на изтощението си. Обърнах първия бърбън, без да го разреждам, и си сипах втори, преди да сложа лед в чашата.

— В кой крачол го изливаш? — попита ме Риджънси.

Той беше пиян и когато аз най-сетне срещнах погледа му, видях, че не беше и наполовина толкова спокоен, както бе изглеждал, съдейки по позата му, когато го бях огледал през прозореца на кухнята, или по гласа му, както го бях слушал през пода от избата — не, той имаше способността, присъща на мнозина едри и яки мъже, да помества цели бали безпокойство на различни места в тялото си. Способен беше да седи неподвижно като едър звяр на стола, но ако бе имал опашка, тя щеше да шиба облегалката. Само очите му, изцъклени от последните сто часа на ужасни, неподвластни на контрол събития, и неестествено бляскави, даваха някаква представа за това, върху какво се бе насадил.

— Мадън — рече той, — баща ти е цар.

— Ха-ха-ха — изсмя се баща ми, — човек ще рече, че чудесно се разбираме двамата.

— Дъги, ти си най-големият — заяви Риджънси. — Ако някой не е съгласен, аз ще го размажа. Ти какво ще речеш, Тим?

— Ами — отговорих аз, като обърнах чашата си, — ще река наздраве.

— Наздраве — повтори Риджънси и обърна своята чаша.

Замълчахме. После той рече:

— Разправях на баща ти. Имам нужда от дълга ваканция.

— Да не пием сега по случай уволнението ти?

— Давам си оставката — заяви той. — Този град ме кара да разкривам най-лошото у себе си.

— Не е трябвало да те назначават никога тук.

— Правилно.

— Във Флорида ти е мястото — казах. — В Маями.

— А на теб — запита Риджънси — кой ти пусна тази муха в гъза?

— Хорските езици — отговорих му, — всички в този град знаят, че ти си наркоченге.

Клепачите му се затвориха с усилие. Не искам да преувеличавам, но беше същото, като че той се опитва да преобърне матрак.

— Значи се забелязва, а? — попита той.