Мъжагите не танцуват

И все пак болката си бе осигурила собствен палиатив. Смазан от стотици преживелици, твърде тежки за мен, аз се чувствах спокоен и най-после можах да се замисля за смъртта на Пати с нещо като начален прилив на скръб. Да, това може би беше средство срещу болката — самата скръб.

Бях загубил съпругата, която никога не бях разбирал, а с нея беше си отишла жизнеността на несъкрушимата й вяра и ужасните уравнения, създавани от неразгадаемия й ум.

Върнах се в мислите си към деня, преди Пати да ме напусне — преди двадесет и девет или преди тридесет дни беше? Бяхме отишли с колата да търсим октомврийска зеленина, която да е по-красива от нашите недорасли борчета. Все още имаше в изобилие широколистни дървета в Орлиънс, в сгъвката на извития ръкав на Кейп Код. Когато излязохме от един завой, видях един клен с оранжево-червено оперение на фона на яркосиньото небе, листата му потрепваха и бяха натъкмени, леко обагрени в последен ален цвят и късните нюанси на кафявото на настъпващата есен. Поглеждайки към дървото, промърморих: „А, кучко миличка!“, и наистина не знаех какво искам да кажа, но Пати, която седеше до мен, заяви: „Някой ден ще те зарежа“. (Това беше единственото предупреждение, което ми отправи.)

— Не знам дали това има някакво значение — отговорих аз. — И аз вече не се чувствам близо до теб. Сякаш не притежавам и половината на твоята половина.

Тя бе кимнала.

Винаги се чувстваше дъх на хиена в нейната котешка изящност — една сурова, недосегаема пресметливост на волята в ъгълчетата на устата й. Без оглед на това колко силна беше, тя винаги бе изпълнена със самосъжаление и в онзи миг ми прошепна:

— Чувствам се, сякаш съм в капан, ужасно се чувствам, като в капан.

— Какво искаш — попитах я.

— Не знам — отговори тя. — Никога не мога да го преодолея. — А след това, в рамките на ограниченията, в които тя можеше да изпитва съчувствие към другите, докосна ръката ми. — Някога си мислех, че го владея — добави тя и аз стиснах ръката й в отговор. Защото, точно както бях казал и на Уордли, ние си имахме нашата романтична отправна точка. Това беше нощта, когато се бяхме запознали и бяхме прелюбодействали като огнеиграчи, когато се бяхме съвкупявали във взаимния си рог на изобилието, една нощ — да, през която бяхме щастливи като Христофор Колумб, защото всеки от нас откриваше Америка, нашата земя, разделена завинаги на две половини. Играехме си в насладата на взаимно допълващата се омая и спахме сладко като две захарни цици, сгушени една до друга.

На сутринта Големия Гръбльо, съпругът й, си смени шапката и всички отидохме на църква. Маделин и Пати, Големия Гръбльо и аз. Той отслужваше литургията. Беше един от нашите изначални американски умопобъркани: в съботни дни можеше да се отдава на оргии, в неделя да пречиства душите. Храмът на нашия Отец има много сгради, но съм сигурен, че за Големия Гръбльо съботната вечер беше една от пристройките. Никога не можах да разбера техния брак. Той е бил треньорът по футбол, а тя запалена привърженичка на отбора, вкарал я в грях и се оженили. Бебето се родило мъртво. Това бил последният й опит да създаде потомство. Когато ние се срещнахме с тях, вече няколко пъти други се били отзовавали на обявата им („Без «кадаиф»… трябва да сте женени.“). Да, ако имах достатъчно талант, бих могъл да напиша книга за Големия Гръбльо и за килийките в американския му мозък, но през тази година няма да правя повече опити да го описвам, само ще ви разкажа за проповедта му, защото наистина я помня и се сетих за нея, докато пристъпях по камъните, как седях в онази обикновена бяла църква, не по-голяма от училище с една класна стая и не по-импозантна от навес от Адския град. Сега, след като Пати я нямаше, чувах по-ясно гласа му.

— Снощи сънувах сън — бе започнал той, а Пати, която бе седнала от едната ми страна, докато Маделин седеше от другата, ми стисна ръката и пошепна в ухото ми като гимназистка: „Твоята жена, това е сънувал“, но Големия Гръбльо дори не беше забелязал съществуването й. Той продължи: — Братя мои, това бе нещо повече от сън, това беше видение за края на нашия срок. Небесата се разтвориха и Исус пак дойде върху облаците на славата, за да събере Своите чеда при Себе си. И колко ужасно беше, братя мои, да се видят грешниците, които пищяха и плачеха и молеха за милост, като падаха ничком пред Него. Библията казва, че ще има две жени, които ще мелят зърно — едната ще бъде приета, другата ще остане. — „Ще има две в леглото — яко ме сръга в ребрата с лакът Пати Ърлийн, — едната ще бъде приета, другата ще остане.“ — Майките ще ридаят, когато бебетата ще бъдат вземани от гърдите им, за да бъдат с Исус, а те ще останат, защото не искат да се откажат от греховете си. — Ноктите на Пати Ърлийн се впиваха в дланта ми, но аз не разбрах дали го прави, за да възпре хихикането си или поради някаква детинска уплаха.