Мъжагите не танцуват

— Не, но каза достатъчно, за да разбера. Останалото можех да си го представя. Накрая заяви: „Уордли, предупреждавам те. Просто ми дай парите. Защото този път ти наистина ще бъдеш убит. Този път имам човек, които ще го направи. И червеите ще избягат от теб“.

Той потърка лицето си. Носът му сигурно бе безчувствен като солна мина.

— „Добре, казах й, ще напиша чек.“ И влязох в спалнята. Извадих пистолета си, калибър 22, мушнах заглушителя, върнах се във всекидневната и я застрелях. Това беше най-хладнокръвната постъпка в живота ми. Вдигнах слушалката да се обадя в полицията. Смятах да се предам. Но сигурно някакъв дух за оцеляване беше излетял от Пати и се бе вселил в мен. Увих я във вързоп, натиках я в колата, обадих се на Паяка да дойде да се срещнем у Студи и ги помолих да ги погребат заедно с Лоръл. Обещах им, че ще им платя добре. И какво мислиш, че ми каза Паяка?

— Какво?

— „Чупи се оттука, каза, и ме остави да се заема с подробностите.“

— Останалото сигурно е кошмар? — попитах го.

— Изцяло.

— Защо ми каза, че искаш главата на Пати Ларейн?

— Защото точно този ден установих, че Паяка вече е извършил друго деяние, като я е обезглавил. Той беше погребал трупа, но ми каза, че е задържал главата. Кикотеше се, когато ми го каза. Каза, че бил готов да ме снима как държа главата й. Не ми беше трудно да отгатна накъде се въртяха мислите му. Право към милионите на Хилби. Те си мислеха, че милионите ми стоят, за да бъдат плячкосвани. Сякаш не са част от самия мен. Мисля, че сега разбираш защо го застрелях. Имам ли аз някаква друга реална стойност освен парите си? — Той остави пистолета на земята до себе си. — И тогава, точно в този момент, Студи има лошия късмет да дойде заедно с Чекията. Аз още стоях надвесен над тялото на Паяка. Слава богу, успях да убедя Чекията, че Студи е онзи, когото той търси.

Уордли хвана лицето си в ръце. Пистолетът беше на пясъка до него, но някакъв инстинкт ми нареди да не помръдвам. Когато Уордли вдигна поглед, изражението му — поне така, както на мен ми се стори — витаеше някъде надалече.

— Може да не ми повярваш — продължи той, — но Пати беше за мен една романтична надежда. Нямам предвид спрямо мен. Ако тя беше намерила истинската си любов, аз бих бил свидетел на бракосъчетаването им. Тя имаше толкова големи възможности. Прекланях се пред тази идея двамата с нея да сътворим този невероятен хотел на самия връх на Кейп Код, където само най-откачените специални хора да могат да си направят резервация. Просто една свръхидеална смесица от истински знаменитости и истински светски хора. О, как бихме им допаднали ние с Пати като съсобственици! — Той въздъхна крайно изтощен. — Тя никога не го е приемала на сериозно. Будалкала ме е. През цялото време е крояла планове да спечели състояние от кокаина. Тим, тя беше тъпа. А аз бях загубил прозорливостта си. Хора като мен са цяло наказание за света, ако са загубили прозорливостта си.

Сега той вдигна пистолета.

— Дойдох тук, смятайки, че ще те застрелям. Да застрелваш хора доставя една особена наслада. Далече по-възбуждащо е, отколкото си мислиш. Затова търсех разумна причина да те очистя. Но не съм сигурен, че ще мога. Не мога да се разгневя достатъчно. — Той въздъхна. — Може би трябва да се предам на властите.

— Трябва ли?

— Не — отговори той, — това не е плодотворна алтернатива. По време на бракоразводния си процес страдах отвратително. Не бих могъл отново да преживея този срам.

— Да — съгласих се аз.

Той полегна настрани, приближи цевта на пистолета до устата си и каза:

— Мисля, че ти имаш късмет. — И пъхна дулото в устата си.

Струва ми се, че той усети колко уязвим би изглеждал така.

— Ще ме засипеш ли с пясък? — попита той. — След това?

— Да.

Не мога да обясня следващата си постъпка, но станах и се приближих. Тогава той извади пистолета от устата си и го насочи към мен.

— Шега или истина — каза.

След това наведе цевта.

— Седни до мен — нареди ми.

Седнах.

— Прегърни ме с ръка — каза той.

Подчиних се.

— Харесваш ли ме поне малко?

— Уордли, аз наистина те харесвам поне малко.

— Надявам се, че е така — каза той, опря пистолета в главата си и простреля мозъка си.

За оръжие със заглушител звукът беше силен. Може би се бе открехнала врата към душата му.

Седяхме дълго един до друг. Никога за никой мой съученик нямаше да скърбя толкова силно.

Когато студът стана нетърпим, аз най-сетне се изправих и се опитах да изкопая гроб, но чакълът бе твърде студен за пръстите ми. Не можах да направя нещо повече, освен да го оставя в плитък ров, покрит с няколко пръста пясък. Тогава се зарекох, че на другия ден ще се върна с лопата, и поех надолу по брега към вълнолома.

После много по-дълго вървях по скалите. Кракът ми, въпреки че преди това бе станал доста гъвкав, сега ме болеше силно като оголен зъб, а рамото ми прещракваше обезпокоително и при най-слабото извъртане на някой неподозиращ това нерв.