Мъжагите не танцуват

— Да — отвърнах, — Пати Ърлийн. Беше омъжена за един местен проповедник. По заместителство той беше и треньор на футболния отбор на гимназията и градски знахар. В обявата се беше представил за гинеколог. Както той побърза да ме осведоми: „Това е за примамка. Никоя жена янки не може да устои на размяна на партньорите, като си мисли, че ще й се падне гинеколог“. Беше един дългурест дърт пергиш, олисял и щедро надарен в чатала, поне според това, което по-късно ми разказваше моето гадже. За моя изненада двамата добре си паснаха. От друга страна Пати Ърлийн беше екзалтирана, че аз съм истински барман от Ню Йорк. — Млъкнах. Изпитвах неловкото чувство, че съм говорил прекалено много. Нямаше съмнение, че бях загубил контрол върху вниманието му.

— И през онази първа нощ тя наистина ли ти го направи?

Оказа се, че не е било необходимо да се безпокоя за вниманието му.

— Да — отговорих, — онази нощ не можеше да се сравни с никоя друга. Сякаш бяхме създадени един за друг. — Нека да го преживява цял живот, рекох си, след като мен няма да ме има.

— И ти ти направи всичко?

— Повече или по-малко.

— Повече ли?

— Може да се каже така.

— В Тампа тя пак ли стигаше дотам?

— Не — излъгах аз.

— Лъжеш ме — каза той.

Не исках да стреля с пистолета. Мина ми мисълта, че добродетелният татко Мийкс сигурно често е удрял Уордли без предупреждение.

— Можеш ли да приемеш спокойно истината? — попитах го.

— Богатите винаги ги лъжат — каза той. — Затова аз се гордея, че мога да преживея всяка истина без оглед на това колко е неприятна.

— Добре — казах, — случвало се е и в Тампа.

— Кога? — попита той. — При кои случаи?

— Когато тя искаше да те убия.

Това беше най-големият риск, който бях поемал в живота си. Ала Уордли беше човек, който държеше на думата си. Той прие само с кимване истината, която му бях казал.

— Винаги съм смятал така — рече той. — Да, естествено — и продължи: — Тя затова те наричаше по този начин.

Не му казах, че след онази нощ в Северна Каролина Пати Ларейн известно време ми пишеше писма. Сякаш след като аз се бях върнал в Ню Йорк, и споменът за онази нощ се бе върнал при нея. И й се налагаше да се опитва да изтрие този спомен от устата си. „Гъз такъв“ — ме наричаше тя в писмата си. „Миличък гъз такъв“ — биваше обръщението, или пък: „Слушай, гъз“. И не спря, докато не спря да праща писма. Което беше горе-долу по времето, когато отидох за една година в затвора. В пандиза не обичах да ме наричат с такива думи и не й отговарях, а тя спря да ми пише. Нямахме връзка. И по-късно, след няколко години, когато стоях една вечер в един бар в Тампа, усетих да ме тупат по рамото и като се обърнах, видях една красива руса жена, много добре облечена, която ми каза: „Здрасти, гъз!“. А аз се взирах във властния знак на случайното съвпадение.

— Мисля, че тя наистина е искала да ме убие — каза Уордли.

— Налага ти се да приемеш този факт.

Той се разплака. Дълго време се бе опитвал да спре сълзите си и накрая не се сдържа. За своя изненада аз се разчувствах, но само с едната половина от себе си. Другата остана яко заключена — никога не ми се е струвало по-опасно да предприема нещо.

След няколко минути той каза:

— Това е първият път, когато плача след последния ми ден в Ексетър.

— Наистина ли? — учудих се. — Аз понякога плача.

— Можеш да си го позволиш — каза той. — Имаш си своята мъжественост и можеш да се върнеш в нея. А аз в голяма степен съм се самосъздал.

Не коментирах думите му.

— Как се събрахте с Пати Ларейн? — попитах го.

— Тя ми написа писмо. Беше две години след развода ни. Имал съм всички основания да я мразя, пишеше ми тя в това писмо, но съм й липсвал. Рекох си: „Закъсала е с парите“. И хвърлих писмото.

— На Пати не й ли беше присъден голям дял след развода?

— Наложи й се да се задоволи с по-малко. Моите адвокати щяха да обжалват до смъртта й. Тя не можеше да си позволи да чака. Не ти ли е казала?

— Не сме разговаряли за финанси.

— Тя просто ти плащаше сметките?

— Аз исках да стана писател. Това бяха условията ми.

— Добре ли пишеше?

— Тя твърде много ми ангажираше мислите, за да успявам да пиша така добре, както се надявах.

— Може би ти си си всъщност барман — каза Уордли.

— Може би.

— И не знаеш нищо за нейното финансово положение?

— Да не искаш да кажеш, че е била фалирала?

— Тя нямаше добър инстинкт къде да влага пари. Беше си една твърде ограничена провинциалистка, за да се доверява на добрите съвети. Мисля, че е била започнала да стига до прозрението, че я очакват лоши икономически години.

— И затова ли е започнала да ти пише?

— Противях се, докато можех. След това й отговорих. Ти знаеше ли, че тя държеше и друга пощенска кутия в Труро? — попита ме Уордли.

— Нямах представа.

— Поддържахме кореспонденция. След известно време тя ми разкри какво я интересува. Искала да купи имението на Парамесидес. Мисля, че то й е напомняло всичко онова, което беше загубила в Тампа.

— И ти започна игра с желанието й?

— Аз исках да съсипя всичките четири камери на сърцето й. Естествено, че започнах да си играя с нея. В продължение на две години подхранвах надеждите й и след това ги сринах.