Мъжагите не танцуват

— Библията казва — бе продължил Големия Гръбльо, — че в небесните владения няма да се позволи никакъв грях. Не можете да бъдете християни и да седите в църквата в неделя сутрин, а после в неделя вечер да не дойдете в църквата, защото искате да отидете на риболов. Братя мои, дяволът ви кара да кажете: „Е, какво толкова лошо има, като пропусна тази вечер“.

— Нищо лошо няма — прошепна Пати Ърлийн, дишайки в ухото ми, а Маделин, оскърбена дълбоко от това флиртуване, седеше с неодобрение, хладна като втвърдена смазка, от другата ми страна.

— А следващата ви стъпка — продължаваше гласът му — е да тръгнете по кинозалите и да пийнете някоя чашка и тогава вече вие сте поели пътя за ада и вечните мъки, където огньовете никога не гаснат и червеите не умират.

— Ти си фурия — прошепна ми Пати Ърлийн, — аз също.

— Елате, братя мои — призова Големия Гръбльо, — преди небесата да са се разтворили и преди да е твърде късно да молите за пощада. Елате тази нощ при Исуса. Отречете се от греховете си. Отдайте сърцата си на Исуса. Елате и паднете на колене. Пати Ърлийн, ела на пианото. Нека изпеем заедно псалм 256 и нека в сърцата си чуем гласа на Исус.

Пати Ърлийн засвири на пианото, блъскайки рязко клавишите, а паството запя:

За мене няма друго оправдание.
Кръвта, пролята в твоето страдание,
И щом при Тебе ме зовеш и каниш ме,
О, Агнец Божи, ида с желание.

След това се върнахме в дома на Големия Гръбльо за неделния обяд, който бе приготвила сестра му — стара мома. Обядът се състоеше от задушено месо, преварено и чак посивяло, без вкус, и картофи, извадени студени и полусурови от тенджерата, които бяха поднесени с повехнали листа от ряпа. Рядко бях срещал хора, които така кипяха от жизненост в събота вечер като Големия Гръбльо и Пати Ърлийн, но онзи неделен обяд беше обратната страна на луната. Нахранихме се мълчаливо и се ръкувахме с всички на тръгване. Два часа по-късно стана автомобилната катастрофа, при която пострада Маделин. Бяха минали почти пет години преди отново да се срещна с Пати Ърлийн и това се случи в Тампа, където тя, след като се бе развела с Големия Гръбльо, по време на работата си като стюардеса се бе запознала с Уордли при един полет и беше станала госпожа Мийкс Уордли Хилби Трети.

Силата на спомена може да възвиси човек над болката, така че аз приключих разходката си по вълнолома в състояние не по-лошо от онова, в което я бях започнал. Отливът беше свършил и от песъчливия бряг се носеше миризмата на мочурище. На лунната светлина ирландският мъх и кафявите водорасли се люлееха посребрени в останалите от отлива локви. Бях изненадан, че намерих поршето си там, където го бях оставил. Смъртта може да витае в своя вселена, но паркираните коли се намират в друг свят.

Едва когато завъртях ключа на стартера, ми мина през ума, че четирите-петте часа, които бях преценил, че ще са нужни на Маделин да пристигне, очевидно вече са изтекли. Ако не беше тази причина, не знам дали бих се прибрал в къщата си (в къщата на Пати), за да се изправя лице в лице с Риджънси — не, сигурно бих се отбил в „Алеята на вдовицата“, където бе започнало всичко това, и щях да се напия така, че на сутринта нямаше да помня нищо. Вместо това запалих цигара, поех с колата по Брадфорд стрийт за към вкъщи и се прибрах, преди да се наложи да угася фаса си в пепелника.

От другата страна на улицата, срещу вратата ми, зад колата на баща ми беше паркирана полицейска патрулна кола. Колата на Риджънси. Бях готов да очаквам това, но Маделин не беше пристигнала.

Не знаех какво да правя. Струваше ми се, че е от съдбовно значение най-напред да се видя с нея и да се въоръжа всъщност с онези обезобразени снимки, но след това се сетих, че дори не й бях казал да ги донесе. Естествено, тя би ги донесла, но дали щеше да го направи? Нямаше нито дарбата, нито порока да използва страховете и неволите си за практически нужди.

Макар и Маделин да отсъстваше, реших, че не е зле да проверя дали с баща ми всичко е наред (макар че определено очаквах това да е така) и затова колкото можех по-безшумно заобиколих къщата, за да отида до прозореца на кухнята — там вътре, от двете страни на масата видях Дъги и Алвин Лутър, като и двамата изглеждаха доста удобно седнали с чаши в ръка. Нещо повече, кобурът с пистолета на Риджънси висеше окачен на друг стол. Бих могъл да се закълна, че съдейки по спокойното му поведение, той още не беше установил липсата на своето мачете. Но пък беше възможно и да не му се е налагало още да отваря капака на багажника си.