Мъжагите не танцуват

— Трябва да сдам патрулната кола. Тя е собственост на общината.

— И не можеш ли да я сдадеш тази вечер?

— Мога да направя каквото искам. Мисля, че искам да си почина. Осем години работя без истинска ваканция.

— Мъчно ли ти е?

— На мен? — Бях допуснал грешката да го шокирам. Той огледа и баща ми, и мен, сякаш за пръв път ни преценяваше. — Приятел, я запомни това — каза той. — Аз нямам от какво да се оплаквам. Животът ми е бил такъв, какъвто господ иска ти да имаш.

— И какъв по-точно? — попита баща ми.

Мисля, че любопитството му беше искрено.

— Действие — отговори Риджънси. — Могъл съм да действам както ми се е щяло. Животът дарява мъжа с две топки. Аз добре ги използвах. Нека да ви кажа. Рядко ми се случва ден, без да съм шибал поне две жени. Не мога да спя добре през нощта, ако не съм шибал два пъти. Ясен ли съм? В природата на всеки има две страни. Преди да мога да заспя, те и двете трябва да са намерили изява.

— И кои са тези две страни? — попита баща ми.

— Дъги, ще ти кажа. Те са онзи, който строго прилага закона, и онзи, който е маниак. С тези две имена се самонаричам.

— Сега кой говори? — попитах аз.

— Човекът на закона. — Той се разсмя на думите си. — Щяхте да се видите в чудо, ако бях казал „маниакът“. Но него още не сте го виждали. Аз просто водя в рамките на закона този разговор с двама така наречени добродетелни мъже.

Беше отишъл твърде далече. Аз можех да преглътна обидите му, но нямаше причина защо баща ми да става тяхна жертва.

— Когато сдадеш патрулната кола — казах, — гледай да не забравиш да изпереш постелките в багажника си. Петната от кръв от твоето мачете са го изцапали целия.

Това му дойде като куршум от хиляда метра. Докато успя да вникне в мисълта, силата на куршума беше убита и той се търколи в краката му.

— А, да — рече той, — моето мачете.

След това се прасна в лицето по-яко, отколкото бях виждал който и да било друг да се удря сам. Ако някой друг го беше направил, постъпката щеше да изглежда комична, но в този случай звукът разцепи въздуха в стаята.

— Вярваш ли ми? — попита той. — Така изтрезнявам. — Той улови с ръце ръба на кухненската маса и го стисна. — Опитвам се — рече — да се държа като джентълмен с всичко това и тихичко да напусна града, Мадън, без да влизам в стълкновение с теб и без ти да извършваш посегателство над мен.

— Затова ли си дошъл тук? — попитах го. — За да напуснеш тихичко града?

— Искам да огледам терена.

— Не — казах аз. — Искаш да научиш отговорите на няколко въпроса.

— Ти май случайно си на прав път. Реших, че ще е по-любезно да ти дойда на гости, отколкото да те прибера за разпит.

— Точно това ти трябва — казах аз. — Ако ме арестуваш, ще трябва да ме регистрираш в тефтерите си. След което аз няма да ти отговоря на нито един въпрос. Просто ще си взема адвокат. Когато му разкажа всичко, което знам, той ще се обърне към щатските власти да те поразпитат теб. Риджънси, направи ми една услуга. Отнасяй се с мен също така любезно, както би се отнесъл с някой португалец. Не се опитвай да ми отправяш тези лайняни заплахи.

— Правилно! — извика баща ми. — Алвин, той си открива картите пред теб.

— Абе ясно бе — рече Риджънси. — Синът ти умее да се справя с проблемите.

Гледах го свирепо. Когато погледите ни се вкопчиха един в друг, аз се почувствах като малка лодчица, пресичаща съвсем близо пред носа на кораб.

— Хайде да поговорим — продължи той. — Имаме много повече общи неща, отколкото разногласия. Не е ли така? — обърна се той към баща ми.

— Говори — каза баща ми.

Лицето на Риджънси се начумери при тази последна реплика много повече, помислих си аз, отколкото ако бяхме двама скарали се братя, които чакат от баща си добри бележки. Шестото чувство имаше огромно значение. Защото в този миг си дадох сметка колко ревнувам Риджънси за това, че беше при Дъги. Сякаш той, а не аз, беше добрият, силен и с труден характер син, когото Големия Мак искаше да вкара в пътя. Господи, толкова бях привързан към баща си, както някои момичета към майките си!

Сега и тримата мълчахме. Има шахматни партии, при които половината от времето дадено на единия състезател, се губи за един ход. Той анализира как да продължи. Затова аз стоях и мълчах.

Накрая реших, че объркването му сигурно е по-голямо от моето.

И затова казах:

— Поправи ме, ако греша, но ти искаш да знаеш отговорите на следните въпроси. Първо: къде е Студи? Второ: къде е Паяка?

— Грешка — рече той.

— Къде е Уордли?

— Също грешка.

— Къде е Джесика?

— Предавам се.

— И къде е Пати?

— Ти всичко знаеш — каза той. — Тези въпроси ме интересуват.

Ако бе имал опашка, би тупнал яко с нея при споменаването на името на Джесика и дваж по-яко при това на Пати.

— Е — рече той, — хайде, кажи ми отговорите.

Запитах се дали не носи записващо устройство. Но си дадох сметка, че това няма значение. Той не беше дошъл да действа като полицейски служител. Трябваше да държа под око магнума 357 в кобура на стола, а не да се интересувам от малко вероятната възможност той да записва думите ми. В края на краищата беше тук, при мен, за да търси собствения си здрав разсъдък.