Мъжагите не танцуват

Спомням си как отрязвах всеки стрък с ритуално търпение, как се опитвах да уловя мига, в който живецът на растението преминаваше през ножа в ръката ми, а то самото биваше прекършвано за следващ живот. Сега духовното му съществуване щеше да зависи от дарбата му да общува със случайното човешко същество — зло, порочно, съзерцателно, комично, чувствено, вдъхновено или просто гибелно — което приемеше да го изпуши. Опитах се наистина да изпадна в съзерцание, докато извършвах акта на прибиране на реколтата, ала (би могло да е заради неистовата паника сред буболечките или заради зловещата заплаха на урагана) приключих работата доста набързо. Против волята си започнах да сека растенията в корена и да ги събирам много бързо. За компенсация се опитах да ги изсуша внимателно като лек, и превърнах един голям килер в мазето, неизползван за нищо досега, в импровизирана сушилня; там, на тъмно (предварително поставих купички със сода за хляб, за да може продуктът да не се овлажнява) „Мери Джейн“ беше обезпечена с реална възможност за почивка през следващите няколко седмици. След като окърших листата и пъпките обаче, и след като ги затворих херметически в малки стъклени бурканчета от кафе с червени гумени тапи (отвращаваше ме мисълта да използвам специално фолио или найлонови пликове за материя, фина като тази) и когато фактически започнах да я пуша, установих, че нещо от онзи час на бясното й прибиране се съдържаше във всяка доза. Двамата с Пати имахме схватки, в които прозвучаха нови нотки в грозните чувства — пристъпите на ненавист се смениха от кървава ярост в гърлото.

Нещо повече, тази реколта от марихуана (която започнах да наричам „Жилото на урагана“) започна да оказва невероятно въздействие върху главата на Пати. Пати Ларейн вярваше, че притежава способности на медиум, което, ако се позовем на „бръснача“ на Окам, предлага всички необходими обяснения защо бе предпочела Провинстаун пред Палм Бийч — в смисъл че спираловидната форма на нашето крайбрежие и извивката на океана, както твърдеше Пати, притежавали резонанс, към който тя била чувствителна. Веднъж, когато бе пийнала, тя ми каза:

— Винаги съм била човек на живота. Когато в гимназията ходех да викам по мачовете, още тогава знаех, че ще живея както си искам. Мислех, че ще е адски жалко, ако не успея да изчукам половината отбор.

— Коя половина? — попитах.

— Нападението.

Между нас това бе плисъкът на прибоя. Той уталожваше водите. Тя можеше да демонстрира несдържания си смях, а аз двете си леко разтворени устни.

— Защо имаш такава злобна усмивка? — попита ме тя.

— Може би е трябвало да изчукаш другата половина.

Това й хареса.

— О, Тими Мак, понякога си чудесен. — Тя издълбоко всмукна от „Урагана“. Никога друг път опустошенията на изпепеляващото й влечение (към какво, не мога да твърдя — бих искал да мога) не се забелязваха така ясно, както когато всмукваше дима. Тогава устните й се свиваха презрително, зъбите й се оголваха, димът кипеше — сякаш бурен порой се отприщваше през тесен шлюз.

— Ъхъ-ъ — рече тя. — Започнах като човек на живота, но веднага след като се разведох първия път, реших, че ще бъда вещица. Оттогава съм такава. Ти какво ще направиш заради това?

— Ще се моля — отговорих.

Това я преобрази.

— Сега ще надуя фанфара си — каза ми. — Тази нощ има истинска луна.

— Ще събудиш Адския град.

— Точно това искам. Тия шибани лайнари не бива да спят. Стават много силни. Някой трябва да ги удържа.

— Ти говориш като опитна вещица.

— Е, душичко, че аз съм бяла вещица. Блондинките сме такива.

— Ти не си блондинка. Космите на котето ти те издават, че си брюнетка.

— Това е резултат на покварата. Космите на котето ми бяха златноруси, преди да ги опърля с отбора по футбол.

Ако тя винаги се държеше така, бихме могли да продължаваме да си пием вечно. Но още едно всмукване от марихуаната я запрати към върха на „Жилото на урагана“. Адският град започна да се размърдва.

Нека не се преструвам, че бях имунизиран срещу окултните й претенции. Никога не бях успявал да сключа мир във философско отношение с представата за призраците, нито пък да стигна сам до някакъв извод. Че човек може да умре и пак да остане жив в някой пласт на атмосферата не ми се струваше по-абсурдно от представата, че всички съставни части на личността престават да съществуват след смъртта. Нещо повече, при съществуващия спектър от човешки отклик на даден въпрос аз бях готов да приема, че някои мъртви остават близо до нас, други отиват по-надалече или пък напълно изчезват.