Страшен нюх имаше Риджънси за привичките ми! Не можех дори да си спомня защо бях избрал да крия запасите си така близо до парцела с марихуана, но точно така бях направил. Двадесетте стъклени бурканчета от кафе с грижливо събрана реколта бяха наредени в метално войнишко сандъче, лакирано и смазано против ръжда. Това всичко беше поставено в дупка в земята, в подножието на едно открояващо се сред другите дърво, на близо двеста метра по обрасла с трева пътека, отделяща се от тясната, неравна песъчлива алея през гората.
Да, при толкова падини и дупки в гората край Труро, между които можех да избирам, аз въпреки всичко бях скрил запасите си съвсем близо до стърнището на моето парче земя с размери на градинка. Това сигурно бе най-неподходящото място за личен склад. Който и да било ловец, тръгнал напосоки по тази пътечка (правеха го един-два пъти годишно), би могъл да разпознае с какъв род земеделие някой се занимава тук и да положи съвсем малко усилия да огледа околността. Бях поставил само два сантиметра пръст и доста постъпкан мъх върху камъка, който запушваше дупката с поставеното вътре сандъче.
Въпреки всичко точно това местенце беше от голямо значение за мен. Исках продукцията ми да се намира близо до своя роден край. В затвора, където храната, която ни даваха, се доставяше от търбусите на най-големите хранителни компании на Америка, нямаше нито една хапка, която да не бе поставена в пластмасова опаковка, картонена или консервена кутия. Като вземех предвид пътя от фермата до преработващата фабрика и оттам до нас, изчислявах, че по-голяма част от храната трябва, да бе пропътувала средно три хиляди километра. Така стигнах до прозрението за панацеята за човешките страдания: нека никой не пожелава да погълне храна, отглеждана на разстояние от дома му, по-голямо от това, на което той би могъл да я пренесе на гръб, като върви пеш цял ден. Интересно хрумване. Скоро престанах да търся начини за осъществяването му. Но то ме накара ревностно да почитам корените на марихуаната си. Както виното отлежава в сянката на лозето, където се е родило, така и моята „Мери Джейн“ трябваше да се съхранява в близост до земята, от която бе покълнала.
Затова и изпитвах доста силна боязън, че ще местя запасите си, почти като ужаса, с който се бях събудил днес сутринта. Истината е, че ми бе потребно да оставя всичко така, както си беше. Въпреки това свих от автострадата по черния път, който (след един или два кръстопътя) щеше да ме отведе накрая до песъчливата алея насред гората. Докато карах бавно, започнах да си давам сметка колко често ми се бе налагало да призовавам способностите си да балансирам през този ден. Как другояче можеше да се обясни апломбът ми — предвид всичко случило се! — в диалога с Алвин Лутър? В края на краищата откъде се бе появила татуировката?
В този миг ми се наложи да спра колата. Откъде се бе появила наистина татуировката? Мисълта за това сякаш ме споходи за пръв път. Без предупреждение едва не получих пристъп като кучето.
Ще ви кажа само, че когато най-после успях да потегля, се движех с абсурдната предпазливост, с която слабите шофьори държат кормилото, след като по чудо са избягнали сблъскване. Едва-едва пълзях.
По този начин изминах страничните пътища край Труро в този хладен следобед — слънцето повече никога ли нямаше да изгрее? — и се вглеждах в лишеите по стволовете на дърветата така, сякаш жълтите им спори можеха да ми кажат много; взирах се в сините пощенски кутии край пътя, като че те самите бяха гаранция за спокойствие, и дори спрях при позеленял бронзов знак на едно кръстовище, за да прочета релефните метални букви, с които се отдаваше почит на местно момче, загинало в отдавнашна война. Минах покрай не един жив плет пред не една подобна на сандък за сол къща с покрив от посивели шинди, чиито посипани с натрошени раковини алеи все така предлагаха полъх на море. В гората през днешния следобед вятърът бе силен и щом спирах колата, до мен достигаше сподавеният му рев, сякаш мощен прибой заливаше върховете на дърветата. После пак излязох от гората, изкачвах се и се спусках по стръмни леки възвишения, минах край тресавища и блата, от които се носеше крякане, през котловини. Стигнах до един кладенец край пътя, за който си спомнях, спрях и надзърнах да видя дъното му, откъдето, как го знаех, към мен щеше да проблесне зелен мъх. Скоро пак навлязох в гората и шосето с настилка свърши. Сега трябваше да превключа на малка предавка по песъчливата алея и одрасках най-напред едната страна на поршето, после другата в шубраците и трънаците, но издатината по средата беше толкова висока, че не смеех да се движа по коловозите.