Мъжагите не танцуват

Адският град обаче беше изключителен случай. Когато си запалвах „Жилото на урагана“, той ставаше факт. Преди сто и петдесет години, когато ловът на китове е бил все още оживен във водите в този район, на другия край на пристанището на Провинстаун изникнал един град на курви; там сега няма нищо освен отдавна изоставена ивица пясък. През годините, след като се прекратил ловът на китове, всички складове и бордеи — публични домове, били качени на салове и пренесени по вода на другата страна на залива. Към половината стари къщи на Провинстаун били придадени тези бараки. Тъй че макар и голяма част от най-налудничавите ни настроения заради „Жилото на урагана“ да бяха ни спохождали благодарение на любезността на Пати Ларейн, част от проявите водеха началото си, мисля, от нашия дом сам по себе си. Половината ни имущество — прагове, гвоздеи, напречни греди, стени, тавани бяха пренесени със салове от Адския град преди повече от век и по такъв начин ни бяха превърнали в най-веществената част от онзи изчезнал град. Нещичко от един загинал Клондайк на курви, контрабандисти и китоловци, току-що мушнали заплатата в джоба си, още бе живо в стените ни. Имало беше и отвратителни главорези, които в безлунни нощи палели огън на отдалечения бряг, за да примамят някой плавателен съд да повярва, че обръща при фара. Така се случвало корабът да влезе в пристанището съвсем ненавреме и да заседне в плитчини. При което злодеите ограбвали потъващия платноход. Пати Ларейн твърдеше, че чувала виковете на моряците, които бивали избивани, когато се опитвали да отблъснат лодките на мародерите. Каква ли библейска сцена е представлявал Адският град с педерастите си, содомитите си и курвите си, които препредавали заразите на вековете на всеки пират с окървавена брада? По онова време Провинстаун е бил просто достатъчно далече, за да съхрани представата на янките за благоприличието на алеите на вдовиците и белите църкви. Можете да си представите значи какво смесване на духове е станало, когато ловът на китове спрял и бараките на Адския град били прехвърлени по вода при нас.

Част от този разврат се прибави към брака ни през първата година, когато заживяхме в нашата къща. Някаква скверна сила ни се предаде откъм пиаците на курвите и моряците, умрели преди повече от сто години. Не бих искал, както казах, да влизам в спор дали още живеят в нашите стени — твърдя само, че от това плътската ни връзка не пострада. Фактически тя избуя от сладострастието на невидимата ни публика. Чудесно е, когато един брак ти оставя всяка нощ чувство за оргия, без да ти се налага да плащаш данък — другояче казано, без да трябва да гледаш в лицето съседа си, който чука жена ти.

Ако най-мъдрото правило в икономиката обаче е, че не можеш да измамиш живота, може би е истина и че най-крепкият закон на духа е: „Недей да печелиш от смъртта“. Сега, след като Пати Ларейн си беше отишла, повечето сутрини ми се налагаше да преживявам в невидимото присъствие на голяма част от населението на Адския град. Защото макар че жена ми не беше с мен, нейната свръх превъзнесена чувствителност сякаш все още бе дадена в заем на душата ми. Една от причините защо не можех да отворя очи сутрин бяха гласовете, които чувах. Нека никой не ме уверява, че една стогодишна курва от Нова Англия не може да се кикоти в студените ноемврийски зори. Имаше нощи, когато двамата с кучето спяхме заедно, като деца, гушнали се, преди огънят в камината да е догорял. От време на време изпушвах сам едно „Жило на урагана“, ала в последиците не достигаше яснота. Разбира се, такъв коментар трудно би бил разбран, ако марихуаната не ви е пръв съветник. Аз бях убеден, че тя е единственият лек за всичко, който ще ви е нужен, когато плувате в океаните на фикс идеите — бихте могли да се завърнете с отговори на въпроси отпреди двадесет години.

Сега, когато живеех сам обаче, „Жилото на урагана“ не пораждаше никакви мисли. Вместо това се пробуждаха желания, които не исках да назова. От мрака с труд изпълзяваха змии. И затова през последните десет дни не бях се доближавал до склада си с марихуана.

Това може ли да обясни защо с такава неохота реагирах на такъв великодушен съвет, даден ми от нашия полицейски началник?

Макар че се качих на колата си веднага щом се върнах у дома и потеглих към автострадата, откъдето поех към Труро, все още никак не бях сигурен, че наистина искам да преместя тайния си склад с „Жилото на урагана“. Неприятно ми беше да наруша покоя му. От друга страна, бях най-дълбоко убеден, че не искам да ме арестуват.