Мъжагите не танцуват

След това ме обхвана несигурност дали ще мога да си пробия път. Алеята се пресичаше от ручеи, а на няколко места ми се наложи да прегазя плитки вирчета, където дърветата бяха израснали плътно едно до друго в горната си част и образуваха тунели от листа. Винаги съм обичал в следобеди без слънце да пътувам с колата из мрачния, сдържан релеф на хълмовете и горите край Труро. Провинстаун, дори през зимата, би могъл да ви се стори оживен като миньорски град, в сравнение с липсата на жива душа, която се предлагаше тук. От върха на всяко от тези скромни възвишения, ако духаше силен вятър като днес, човек можеше да наблюдава как в далечината водата на океана се мята като във воденичен улей от светлина и бяла пяна, а в същото време цветът на езерцата в падините напомня тъмен мръсен бронз. Цялата палитра на горите сякаш се бе побрала тук. Обичах унилото зелено на тревата по дюните и светлозлатистия цвят на водораслите, а в тази панорама на късната есен, когато кървавочервеното и тъмнооранжевото по листата е избеляло, цветовете се свеждат само до сиво, зелено и кафяво, но как преливат само! Очите ми можеха да откриват танца на оттенъците, запазил се тук между сиво-зеленото и гълъбовосивото, между люляковосивото и тъмносивото, между кафявото на орловата папрат и жълъдово кафявото, между лисичето червеникавокафяво и сиво-кафявото, между мишия цвят и сивото на ливадната чучулига, а също тъмнозелената багра на мъха, на торфения мъх, елхово зеленото на бодливата зеленика и зеленината на морската вода на хоризонта. Погледът ми току се стрелкаше от лишея по някое дърво към пирена в някоя ливада, местеше се от водораслите в езерцата към червения клен (който вече не беше червен, а кафяв като влажна кора), а ароматът на смолистия бор и извивките на нискораслия дъб бяха там, сред безмълвието на гората, и вятърът в листата им горе пак носеше мощния тътен на прибоя: „Всичко, което някога е живяло, крещи, че иска да живее пак“ — това говореше този тътен.

И така, спрях колата на място, откъдето можех да гледам и езерцето, и океана, и се опитах да намеря покой в меките скръбни багри, ала сърцето ми сега биеше силно. Продължих с колата, докато стигнах до моята пътечка, отбиваща се от песъчливата алея, и там спрях и излязох, за да се опитам да си възвърна онова чисто чувство, че съм съвсем сам, което гората преди ми беше създавала. Но не успях. През последните дни тук бяха идвали хора.

Още щом стъпих по пътечката си, полускрита в шубраци откъм алеята, това усещане се засили. Не потърсих следи, но нямаше съмнение, че можеха да се открият. Има някои тънкости за установяване на чуждо присъствие, които само гората може да отразява, и докато извървях стотината крачки от пътеката до сандъчето със запасите си, пак се изпотих така, както се бях потил през онзи горещ септемврийски следобед, когато нахлуването на урагана бе надвиснало над всички ни.