Мъжагите не танцуват

— О, Дъги — казах. — Хайде да си поговорим за дявола.

— Да де — отговори той. Това ми показа, че е махмурлия. Неговото „да де“ предлагаше гледката на опустошен пейзаж на мозъка след шестдесет години пиене. (Естествено, при положение че си е фиркал още на десет години.)

— Тим — рече той. — Аз съм в Хаянис.

— Но какво правиш в Кейп Код? Мислех, че мразиш да пътуваш.

— Тука съм от три дни. Франки Фрийлоуд се беше усамотил тука. Не ти ли бях казал?

— Не — отговорих. — Как е той?

— Почина. Бях на помена му.

За баща ми смъртта на стар приятел беше така ужасна, като рухването на скала в морето близо до дома ви.

— Ами — попитах го — защо не дойдеш до Провинстаун?

— Мислех да го направя.

— С кола ли си?

— Мота да наема — отговори той.

— Не, аз ще дойда с моята да те взема.

Последва дълга пауза, не можех да разбера дали мисли за себе си, или за мен. След това той каза:

— Да почакаме ден-два. Имам тука някои неща с вдовицата.

— Добре — казах, — ела, когато си готов. — Смятах, че не съм показал признаци за собственото си окаяно положение, но Големия Мак ме попита:

— Ти добре ли си?

— Жена ми не е тук. Махна се. Но това не е проблем.

Последва дълга пауза. Той каза:

— Да де. Ще дойда да те видя. — И затвори телефона.

Беше успял обаче да ми помогне, за да стана от леглото и да започна деня си.

Като стана дума за махмурлук, аз се чувствах като човек на ръба на епилептичен припадък. Ако внимавах при всяка крачка и не си удрях пръстите на краката, ако не направех погрешна стъпка, ако не си обръщах главата твърде рязко и не предприемах движения, за които предварително не бях подготвен, бих могъл да се закрепя през следващите часове, без да получа пристъп. И не конвулсиите на моето тяло, а терзаещото слуха ми мяукане на вещиците се стремях да пропъдя посредством своеобразието на мислите, което ще рече, че си разрешавах да мисля за конкретни неща и за нищо друго.

Тъй като най-неотложните ми проблеми бяха недосегаеми като кървяща рана — дори татуировката ми започваше да пулсира, когато разсъдъкът ми бегло се устремеше към нея — установих, че заместител през тази сутрин беше да се връщам в спомените към баща си и че това ме успокоява. Не ми се налагаше да си припомням само приятни неща, можех дори да спирам мислите си върху стари болки, защото те бяха всъщност приятни като обект за размишление, тъй като бяха свързани с миналото, и старите разкаяния служеха за противовес, за да ме предпазят от подхлъзване обратно там, където се намирах сега.

Например пак си спомнях за Мийкс Уордли Хилби Трети. Имаше цял месец от живота ми там, в Тампа, когато аз буквално всяка сутрин се събуждах с проблема, стоящ пред мен: как Пати и аз да успеем да го убием? При все това този спомен сега не ми причиняваше болка. Нещо повече, той ми помагаше да се съсредоточа по две основателни причини, които ми служеха като два коша, окачени от двете страни за равновесие. Едната беше, че аз безспорно не бях убил Уордли и дори бях установил, че у мен не е скрит непоколебим убиец — а това не беше никак лоша мисъл, която си припомнях тази сутрин! Другата причина беше, че в този миг не си спомнях за онзи господин Хилби, когото познавах в Тампа с Пати, а напротив, припомнях си странната ни връзка от Ексетър и това имаше много общо с баща ми, нещо повече — връщаше мислите ми към най-прекрасния ден, който предполагам бях прекарал с Големия Мак.