Мъжагите не танцуват

Можеше да е сигурен, че е така. След това обаждане не успях да се съсредоточа отново. Всяка мисъл направо литваше към гората. Да разбера! Но това решение пускаше на воля неописуема паника. Бях като човек, на когото са му казали, че страда от смъртоносна болест, но че при все това може да се излекува, ако скочи във водата от скала, висока петнадесет метра. „Не, решава той, ще си остана в леглото. По-добре да умра.“ Какво пази той? А какво пазех аз? Но паниката помиташе всичко пред себе см. Чувствах се така, сякаш ми бяха казали насън, че най-злите пагубни сили на Адския град се бяха събрали под моето дърво в горите край Труро. Ако се върнех там, те щяха ли да проникнат в мен? Това ли беше логиката ми?

Седях до телефона, изпълнен с паника, осезаема като физически шок — ноздрите ми бяха студени като краката ми, белите ми дробове изгаряха в треска — и започнах да работя, да, беше същото като да полагам физически труд, за спокойствието си. Толкова сутрини след кавга на закуска отивах в малката си стаичка на най-горния етаж, откъдето можех да наблюдавам пристанището и да се опитвам да пиша; и всяка от тези сутрини се бях учил как да отделям — беше до голяма стенен като да прецеждаш негодни за ядене частици в супата — разбитите останки на моя живот, които биха могли да попречат на писането ми през деня. Така че имах навика за съсредоточаване, придобит най-напред в затвора и повторно придобит от това, че се научих как да върша работата си всяка сутрин, независимо колко ме бяха разстроили кавгите с жена ми; бях в състояние да не отклонявам мисленето си от курса му. Ако океанът пред мен сега се люлееше неудържимо — ами, разбирах, ако не друго, то поне че трябва в този миг да помисля за баща си и да не си задавам въпрос, на който няма отговор. „Не се опитвай да си спомниш онова, което не можеш“ — беше правилото, което спазвах от дълго време. Паметта беше равна на потентност. Да се стремиш да си спомниш онова, което не можеш да върнеш, беше като да се молиш за ерекция, когато някое момиче лежи широко разкрачено пред теб, а твоята пишка — вироглаво псе! — твърдо, упорито, безвъзвратно отказва да се възбуди. Налага ти се да се откажеш. Можех да си спомня, а можех и да не си спомня какво се е случило преди две вечери — налагаше се да почакам — но междувременно трябваше да изградя около паниката си стена. Затова и всеки спомен за баща ми оставяше у мен чувството за подходящ камък, положен правилно.

Така че аз се върнах към тези размисли и познах началото на онзи мир, който човек постига, когато размишлява върху любовта — колкото и оскъдна да е — която изпитва към родителя си. Понеже си бях сипал една чаша като единственото допустимо успокоително средство, което можех да приема тази сутрин, и бях отишъл в моята querencia (любимото ми кътче) — кабинета на третия етаж, където работех, наблюдавайки залива отново, се върнах към легендата за Дъги „Големия Мак“ Мадън и потънах в размисли за това колко много бе струвала тя на него, на майка ми, на мен. Заради целия си едър ръст и туловището си той все ни липсваше и не ни омръзваше. Голяма част от баща ми, знам това, вече я е нямало, когато той срещнал майка ми. Поне дотолкова бях придобил представа за него през детството си, слушайки разговорите на старите му приятели.

Спомням си, че те често идваха в нашата къща в Лонг Айланд някой следобед, преди да тръгнат всички за бара му и понеже бяха все докери и бивши пристанищни работници като него и почти толкова едри, когато станеха заедно на крака, скромната дневна на майка ми придобиваше вид на претоварена лодка, която всеки миг ще се преобърне. Толкова обичах тези събирания. Слушах как отново и отново се повтаря вече известната ми история за звездния миг на баща ми.

Години по-късно един адвокат ми каза, че ако отделните описания направени от двама свидетели съвпадат във всички подробности, това значи, че слушате една лъжа. В такъв случай легендата за баща ми трябва да е съдържала голяма доза истина. Всичките версии бяха различни. Но ето дотук съвпадаха: един ден в края на тридесетте години, по времето когато италианците изтласквали ирландците от ръководството на профсъюза на докерите, баща ми, един от ръководителите на Международната асоциация на пристанищните работници, тъкмо си паркирал колата в една странична уличка в Гринич Вилидж, когато някакъв мъж изскочил от един вход и стрелял шест пъти по него с револвер, калибър 45. (Слушал съм и че бил 38.) Колко куршума го улучили, не знам. Трудно е да се повярва, но повечето от версиите говореха за шест, а бях успявал да преброя четири огнестрелни рани по туловището му, когато вземаше душ.