Мъжагите не танцуват

— Ами — отговорих му, — не бях внимателен. Може би съм се смял много силно. — И му описах предобеда преди вечерта, когато ме заловиха. Участвах в състезание с платноходки на едно езеро недалече от Ексетър, чието име вече не помня (възмездието на дрогата!), но лодките не помръдваха в безветрието. Още малко и щяха да отложат състезанието. Аз не разбирах нищо от платноходки, но моят съквартирант по стая разбираше и ме включи в екипажа на един възрастен учител по история, който определено удачно отговаряше на представата на баща ми за потомствен американец. Беше опитен шкипер, вероятно най-добрият в училището, и толкова презрително настроен към състезанието, че дори прие в екипажа си такъв невежа като мен. По време на състезанието обаче ни преследваше слаб вятър и лош късмет. Вятърът току утихваше, после ни лъхваше като зефир, после пак утихваше. Накрая стояхме със скръстени ръце, неиздутото ни триъгълно платно висеше на носа, а ние наблюдавахме как една лодка бавно се плъзга и ни изпреварва. На румпела беше възрастна дама. Тя бе доста по-близо до сушата от нас и бе поела риска, че след като тази сутрин нямаше вятър отникъде, би могла да разчита на някое и най-слабо течение, което да близва брега на езерото по пътя си към някоя вливаща се река. Беше направила правилен разчет. Тя пълзеше и увеличи разстоянието от три дължини на осем, докато ние, сега вече изостанали на второ място и отдалечени на близо петстотин метра от сушата, изобщо не се помръдвахме. Старата дама беше надхитрила нашия стар лисугер.

След малко взе да става досадно и аз започнах да се закачам със съквартиранта си. Шкиперът изтърпя шегите ни колкото можа, ала накрая неподвижното платно го довърши. Той се обърна към мен и с най-изтънчения си даскалски тон ми каза: „Ако бях на твое място, не бих приказвал толкова много. Така прогонваш вятъра от платната“.

Като му разправих тази история, двамата с баща ми така яко се разтресохме от смях, че трябваше да се вкопчим един в друг, за да запазим равновесие.

— Хубаво — заяви Големия Мак, — то такива хора да те гепят, е като да ти направят услуга.

Това премахна необходимостта да му разказвам как се бях прибрал в стаята си в припадък на смях и бяс. Какви ли не остроумни подмятания не бях преглътнал. Една година в Ексетър очевидно не ми е била достатъчна, за да изуча навиците на хората, които колеха и бесеха там. (О, на англичаните фукнята им е вътре в носа, пък на ирландците им никнат косми по ходилата!)

— Ще се опитам да обясня на майка ти — обеща Големия Мак.

— Ще съм ти благодарен. — Знаех, че той и тя вероятно цяла година не си бяха проговаряли, но аз не можех да се изправя пред нея. Тя никога не би ме разбрала. От единадесетгодишна възраст, чак докато станах на тринадесет (и всяка вечер скитосвах навън), тя намираше начин всяка вечер да поседи при мен достатъчно дълго, за да ми прочете някое стихотворение от „Съкровищницата на великата поезия“ на Луи Ънтърмайър. Нейна е заслугата (и на Ънтърмайър), че не намразих поезията, когато ми беше изпята песента. Една още по-сериозна причина защо не можех да й кажа.

Разбира се, трябваше да слушам баща си как повтаря при всяка следваща поръчка: „Така прогонваш вятъра от платната“. Както повечето големи пиячи преди него и баща ми не държеше да измисля нова забележка при всяка нова чаша — но точно в този момент спомените ми бяха разпилени. Телефонът започна да звъни за втори път тази сутрин. Вдигнах слушалката, без предчувствието за добра поличба.

Оказа се собственикът на „Алеята на вдовицата“.

— Господин Мадън — каза той, — неприятно ми е, че трябва да ви безпокоя, но случайно забелязах миналата вечер, че вие изглежда се познавате с двойката, която седеше в салона, по времето, когато и вие бяхте там.

— О, да — рекох, — пийнахме много приятно заедно. Те откъде бяха, от Западните щати, нали?

— По време на вечерята си — отговори той — те ми казаха, че били от Калифорния.

— Да, спомням си нещо такова — рекох аз.

— Единствената причина да ви запитам, е, че колата им още е на нашия паркинг.

— Колко странно — учудих се аз, — сигурен ли сте, че е тяхната кола?

— Ами — отговори той, — действително мисля, че е тяхната. Най-случайно обърнах внимание, когато те пристигнаха.

— Колко странно — повторих аз. Татуировката ми бе започнала жестоко да смъди.

— Честно казано — рече той, — надявах се, че вие ще знаете къде са те. — Пауза. — Но ми се струва, че не знаете.

— Не — казах аз. — Не знам.

— Името на мъжа според кредитната му карта е Ленард Пангборн. Ако не дойдат да си приберат колата още ден-два, предполагам, че мога да направя справка в банката му.

— Струва ми се, че бихте могли.

— Вие случайно не научихте ли името на дамата?

— Тя ми го каза, но нали знаете, да пукна, ако мога да си спомня сега. Мога ли да ви позвъня, ако се сетя? Да, сега си спомням, че той наистина се казваше Пангборн.

— Съжалявам, че ви обезпокоих още от сутринта, господин Мадън, но просто всичко е толкова странно.