Читаем Мъжагите не танцуват полностью

Мийкс Уордли Хилби Трети, заслужава си да го повторя, беше единственият ми близък познат от затвора, с когото бяхме учили в един клас в Ексетър. Това, което винаги ми беше правило най-силно впечатление за нашата връзка, беше обстоятелството, че и двамата освен това пак така заедно бяхме изгонени от училището през една и съща сутрин, само месец преди да завършим. Дотогава аз почти не го познавах. Хилби беше хърба, докато аз бях много добър атлет. Той беше учил в Ексетър четири години като баща си, Мийкс, преди това, а аз изкарах една есен и една пролет със спортна стипендия след завършване на горния курс на гимназията в Лонг Айланд. (Майка ми искаше да отида в Харвард.) Бях се опитвал да оправдая надеждите им като играещ в голям параметър нападател на отбора на Ексетър, който не умееше да подава. (Гледали ли сте някога как играят футбол в частните училища по Източното крайбрежие?) Двамата излязохме заедно от кабинета на директора в деня, в който ни биха шута, и Мийкс Уордли Хилби Трети плачеше. Протритите атлазени ревери на смокинга му и светловиолетовата му папийонка бяха като от костюм, който човек би облякъл в деня на екзекуцията си. Аз бях унил. Дори сега, като си припомня онзи миг, пак усещам унинието в крайниците си. Бяха ме заловили да пуша марихуана (което не беше малка работа преди двадесет години). Директорът беше наистина потресен — а случаят с Хилби беше още по-тежък. Беше трудно да го повярваш, като се вземеше предвид колко флегматичен изглеждаше, но той се бе опитал да изнасили едно момиче от града, с което излязъл на среща да се поцелуват и понатискат. Тогава не бях чул за станалото. Никоя от заинтересованите страни не желаеше да говори (родителите на момичето скоро бяха получили подкуп), но Хилби ми разказа всичко единадесет години по-късно. В затвора имаше колкото щеш време да си разправяш историите.

И така, през тази сутрин в Провинстаун, когато исках да се разгранича от всичко, което ми се бе струпало, ми беше, както казах, почти приятно да се върна към скръбния ден, в който напуснах Ексетър. Опомням си, че беше прекрасен майски следобед, преди двадесет години, когато завинаги се сбогувах с училището. Събрах вещите си в две спортни чанти, метнах ги в автобуса, метнах се и аз, а баща ми (на когото вече се бях обадил по телефона — не можех да понеса да говоря с майка си) бе взел друг автобус, за да ме пресрещне в Бостън. Двамата се напихме. Дори само заради онази вечер винаги ще го обичам. Баща ми (както може да сте преценили от разговора ни по телефона) рядко се проявяваше като човек, който би говорил повече, отколкото налагат неотложните нужди за общуване, но той можеше да утеши човек с мълчанието си. Беше висок над метър и деветдесет и по онова време, на петдесетгодишна възраст, тежеше близо сто и тридесет килограма. Двайсет от тях му бяха излишни. Те стърчаха отпреде му като облата гумена броня на количките в увеселителния парк, с която блъскате другите колички, а той дишаше тежко. С преждевременно побелялата си коса, с пиянското си зачервено лице и със сините си очи той изглеждаше като най-едрия, най-ловкия и най-покварения стар детектив в града, но всъщност мразеше ченгетата. По-големият му брат, когото той никога не бе обичал, бе живял и умрял като полицейски служител.

През този следобед, докато стояхме прави един до друг пред бара на една ирландска пивница (който се простираше толкова надалече в мрака към вътрешността на кръчмата, че баща ми коментира, че бил достатъчно дълъг, за да го използват за писта за надбягване на кучета), Големия Мак остави четвъртото си питие — сервирано, както и първите три в малка чашка, и рече:

— Марихуана, а?

Аз кимнах.

— Как се остави да те хванат?

Искаше да каже: „Как може да си толкова тъп, та да те гепи тая пасмина стопроцентови американчета?“. Знаех какво е мнението му за умствените им възможности. „Някои хора, бе заявил той веднъж при един спор с майка ми, са толкова сбъркани, че си мислят, че и господ ще отиде да си купува дрехи в магазина, от който те купуват.“ Така че аз винаги схващах потомствените американци така, както и той ги виждаше. А Големия Мак ги виждаше като стройни типове с посребрени коси и сиви костюми, които винаги говорят с такъв чудесен акцент, че сигурно си вярват, че господ използва тях, за да парадира с доброто си държане.

Перейти на страницу:

Похожие книги

12 шедевров эротики
12 шедевров эротики

То, что ранее считалось постыдным и аморальным, сегодня возможно может показаться невинным и безобидным. Но мы уверенны, что в наше время, когда на экранах телевизоров и других девайсов не существует абсолютно никаких табу, читать подобные произведения — особенно пикантно и крайне эротично. Ведь возбуждает фантазии и будоражит рассудок не то, что на виду и на показ, — сладок именно запретный плод. "12 шедевров эротики" — это лучшие произведения со вкусом "клубнички", оставившие в свое время величайший след в мировой литературе. Эти книги запрещали из-за "порнографии", эти книги одаривали своих авторов небывалой популярностью, эти книги покорили огромное множество читателей по всему миру. Присоединяйтесь к их числу и вы!

Анна Яковлевна Леншина , Камиль Лемонье , коллектив авторов , Октав Мирбо , Фёдор Сологуб

Исторические любовные романы / Короткие любовные романы / Любовные романы / Эротическая литература / Классическая проза
Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века