Мъжагите не танцуват

По онова време той бил прочут със силата си. Да си як мъж сред докерите трябва да е било нещо изключително, но той със сигурност е действал мощно като мечок в случая, защото само погледнал към нападателя си и направил крачка напред. Убиецът (чийто револвер, предполагам, вече бил празен) видял, че жертвата му не паднала. Затова хукнал да бяга. Трудно ми е да го повярвам, но баща ми се втурнал да го преследва. Той тичал след нападателя си цели шест пресечки по Седмо авеню (някои говорят за осем пресечки, други за пет, трети за четири) и едва след като изминал такова разстояние, Дъги си дал сметка, че няма да може да го хване и спрял. Едва тогава видял, че обувките му са подгизнали от кръв, и почувствал, че му се вие свят. Завъртял се да се огледа миг преди улицата да се завърти пред него и видял, че се намира пред входа за спешни случаи на болницата „Сейнт Винсънт“. Вече разбирал, че е зле. Мразел докторите, мразел болниците, но трябвало да влезе.

Служителят в приемната сигурно сметнал, че влезлият е пияница. Огромен, объркан мъжага с доста голямо количество кръв по дрехите се люшкал пред бюрото му.

— Моля ви, седнете — казал дежурният. — Изчакайте си реда.

Макар че обикновено баща ми само кимаше или свиваше вежди, докато приятелите му разказваха историята, на това място той понякога вземаше думата. Когато бях малък, изражението на абсолютно убийствена решимост, което се появяваше в очите му, предизвикваше такъв трепет в моята превъзбудена детска душица, че един или два пъти някоя капка навлажняваше гащите ми. (При все че в такава мъжка компания не споделях тайната си с никого.)

Когато разказваше, баща ми сграбчваше въображаемия дежурен за ризата, като протягаше изпъната яко ръка, а пръстите му се вкопчваха в ризата така, сякаш силите му, макар да бяха на привършване, бяха достатъчни, за да запратят този екземпляр, представител на безсърдечната човешка природа, през стената.

„Погрижете се за мен — казваше Дъги Мадън с приглушен глас на смъртник във всекидневната на майка ми. — Аз съм ранен.“

Наистина бил сериозно ранен. Държали го в болницата „Сейнт Винсънт“ три месеца. Когато излязъл, косата му била побеляла и повече не се включил в профсъюза. Не знам дали защото дългите месеци, прекарани на легло, разстроили здравите му нерви, или защото ирландците в ръководството загубили позиции. А може би тогава вече умът му да е бил другаде, някъде там далече-далече, при неизказаната болка, където остана да живее и занапред. В този смисъл той беше излязъл в оставка преди аз да се родя. Може би скърбеше само заради изгубеното си величие, че не беше вече профсъюзен лидер, а просто един мъж с едро туловище. Както и да е, той взел пари назаем от роднините си и отворил бар на Сънрайз Хайуей, на около шестдесет километра в посока Саут Шор, и в продължение на осемнадесет години беше собственик на това заведение, което нито преуспяваше, нито фалираше.

Повечето барове от така описания тип изглежда се стопанисват с пестеливост, понеже най-често са празни. Баща ми обаче притежаваше бар, който беше като самия него, голям, изпълнен с щедрост и стопанисван едва наполовина както следва, въпреки че Големия Мак имаше вид на истински барман, от когото са снели калъп за останалите.

Осемнадесет години прекара той там с бялата си престилка и преждевременно побелялата си коса; сините му очи премерваха с погледа си пияниците, когато те започнеха да буйстват, а кожата му бе така почервеняла от постоянното вливане на алкохол („Това ми е единственото лекарство“ — казваше той на майка ми), че изглеждаше по-гневлив, отколкото беше, свиреп като рак, напрегнал се в последен опит да изскочи от тенджерата.

Клиентелата му през седмицата беше средна хубост, в съботен ден се събираха доста хора, макар и повечето бираджии, а през лятото идваха цели тумби — любители на излети до Лонг Айланд през уикенда, пристигащи или заминаващи риболовци. Баща ми би могъл да бъде преуспял човек, ала той изпиваше каквото можеше от спечеленото, връщаше повече пари, пръскаше ги на вятъра, като черпеше всички чак до най-отдалечените кътчета на залата, позволяваше на някои клиенти да натрупат такива сметки, че можеха с тях да платят разноските по погребенията и на майките, и на бащите си, и на лелите си, и на чичовците си, даваше пари назаем без лихва и не всеки път си ги прибираше или пък ги проиграваше на хазарт, тъй че — както казват Ирландците (а може би евреите?): „Е това е живот!“.