Мъжагите не танцуват

След като се намерих на улицата обаче, започнах поне да осъзнавам каква бе причината за новите ми страхове. Пред мен, на близо два километра разстояние, беше Паметната колона на Провинстаун, една островърха каменна кула, висока над шестдесет метра и доста наподобяваща кулата на двореца „Уфици“ във Флоренция. Тя беше първото нещо, което се виждаше откъм пътя или откъм морето, когато човек наближеше пристанището ни. Колоната се издигаше на едно доста голямо възвишение зад градския кей и всъщност бе разположена в центъра на нашия живот, тъй като я виждахме всеки ден. Нямаше как да не я виждаме. Друга постройка, дело на човешката ръка, с такава височина не можеше да се срещне чак до Бостън.

Естествено, едва ли някой местен жител изобщо обръщаше внимание, че колоната е там. Аз сигурно поне сто дни не бях и поглеждал към нея, ала през този ден, още щом поех пеш към центъра на града, татуировката ми, като да беше измервателен уред, отбелязващ пулсациите на безпокойството ми, сякаш пролази по цялата ми кожа. Докато обикновено поглеждах към нашата колона, без да я забелязвам, сега определено я видях. Беше си същият вертикален пилон, по който се бях опитал да се изкатеря в една пиянска нощ преди почти двадесет години, като стигнах така близо до върха, че се допрях до издатината на парапета, на по-малко от десет метра от върха. Бях се покачил вертикално, залавяйки се с ръце и крака там, където успявах да намеря опори в гранитните блокове — достатъчно големи, за да пъхна поне върховете на пръстите на ръцете и краката си. Това беше изкачване, което ме караше години по-късно да се будя посред нощ, тъй като на много места ми се бе налагало да се повдигам само със силата на ръцете си, а на най-лошите места се натъквах на ръбчета, широки два пръста, където можех да закрепя краката си, без никаква опора за ръцете — можех единствено да притисна длани към зида — да, звучи невероятно, но бях толкова пиян, че продължих нагоре, докато стигнах до парапета.

По-късно обаче разговарях с катерачи на скали и един-двама дори дойдоха с мен да погледнат колоната, а когато ги питах дали могат да се справят с парапета, отговаряха: „Фасулска работа!“ и го казваха сериозно. Един дори обясни каква техника би използвал, макар че аз почти не го разбрах. Аз самият не бях катерач на скали. Онази нощ беше единственият час в живота ми, който прекарах върху зида, на почти шестдесет метра от земята, но всичко свърши така нещастно, че повече никога не ми стискаше пак да опитам.

Защото се задръстих, както се казва, при парапета. Изглежда е трябвало да се доверя на опорите си и да се наведа назад, докато бъда в състояние да се заловя с ръка за парапета — издатината беше съвсем малка! — но не можах да преценя как да се прехвърля през него, а вместо това се прилепих към свода, точно под издатината, като долепих гръб в едната подпорна колона, а стъпалата си притиснах към другата колона и останах така, напъхал тяло в плиткия свод под парапета, докато силите ми не започнаха да се изчерпват, и след малко си дадох сметка, че ще падна. Нека да спомена, че ми се струваше невъзможно — предвид положението, в което се намирах — да се спусна надолу и бях прав. По-лесно е, както ми обясниха по-късно, да се изкатериш по една стена, отколкото да слезеш, ако нямаш въже. Стърчах си там, притисках се плътно, докато всичкото ми мъжество, събрано от алкохола, който бях изпил, не започна да се изпарява. Изтрезнях и изпитах такъв страх, че започнах да викам, и много скоро, мисля, и да надавам писъци, а за да приключа най-кратко с този спомен, нека кажа, че бях спасен от доброволческата пожарна команда посред нощ, от един едър риболовец в боцманска „люлка“ (не друг, а сам Варела), който беше спуснат с въже от балкона горе (те се бяха покатерили по стълбището вътре в колоната) и накрая успя да ме сграбчи, след което двамата бяхме изтеглени нагоре; аз обаче междувременно се бях наежил като котка, която шест дена е стояла в клопка на някое дърво — бях усетил мириса на собствената си смърт — и после ми казаха, че съм блъскал Варела и дори съм се опитал да го ухапя, когато ме доближил. Подозирам, че е вярно, защото на сутринта имах огромна буца отстрани на главата си, където той ме беше фраснал в зида, за да обуздае донякъде буйството ми.

Да, а освен това същата тази сутрин аз се бях приготвил да взема автобуса, бях си стегнал куфара и имах намерение да напусна Провинстаун завинаги, но неколцина приятели се отбиха и отношението им към мен беше като към истински храбрец. Види се, никой не ме смяташе за глупак. И затова аз останах и си дадох сметка защо Провинстаун е подходящо местенце за мен — никой никога не си и помисли, че съм извършил нещо налудничаво или дори кой знае колко необичайно. Ние всички си имаме своите чудатости, които вадим на показ, и това беше всичко. Всеки да го прави както може.