Читаем Мъжагите не танцуват полностью

Гаджето на Нисън, Бет, отвори вратата, когато похлопах с чукалото. Преди бях споменал, че в Провинстаун няма снобщина и наистина е така, но въпреки това се срещаха доста хора, които се обиждаха. Например, повечето от приятелите ми от зимните месеци никога не си заключваха вратите, когато си бяха у дома. Нито трябваше да звъните, нито да чукате. Просто влизахте неочаквано при хората. Ако вратата беше заключена, това означаваше само едно — че приятелите ви се шибат. Някои от моите приятели обаче обичаха да правят секс при незаключена врата. Ако човек влезеше, изборът беше или да наблюдава, или, в зависимост от фазата на луната, да се присъедини към тях. В Провинстаун няма кой знае какво да се прави зиме.

Пати Ларейн обаче намираше това за долно. Аз никога не успях дори да проумея нейните представи за нравственост, защото мисля, че тя би се съвкупила дори със слон — но само за да спечели бас, някой много голям бас. В нейния край бедните бели боклуци непрекъснато се мушели в постелите на другите. Тъй че докато от една страна моята добродетелна съпруга можеше да изслушва не едно и две предложения, необходимо беше от друга страна да не са лишени от известна изисканост. Този провинстаунски обичай някой смръдльо да се мушне при други двама мърльовци под дрипавото им и мръсно одеяло на нея й беше противен. Другите можеха да го правят, защото произхождаха от добри семейства от средната класа и както веднъж се бе изразила Пати Ларейн, „защото се опитват да си отмъстят на своите си, че са ги заразили с рак!“. В такива работи Пати не участваше. Тялото й беше нейното богатство, с което се гордееше. Тя обичаше голи събирания на закътания плаж и се наслаждаваше да стои на пясъка (кестенявата й туфа, очертана в медено златисто от слънцето) само на педя от погледа на някой потенциален любовник, който яде хотдог и едното му око следи как червеното месо, покрито с горчица, се допира до устните му, а другото наглежда шубрака между бедрата й.

Тя можеше да лудува с гол задник в морето, прегърнала с ръце други две съблечени жени и подличките й, щипливи южняшки пръсти да мачкат зърната на гърдите им — защото пощипването по гърдите, пипането на циците и пляскането по дупето бяха развлечения за добри момичета във водоемите, които тя бе познавала и където предпазното въже за къпещите се висеше от дебелия клон на старото дърво горе на скалата.

Тя обичаше също така да се разхожда из нашата къща по обувки с високи токове и без нищо друго, но дълбоко, до най-чувствителните тъкани на тялото си се дразнеше, ако някой навлечен във вехто яке бараба блъснеше вратата, за да влезе да попита: „Тим вкъщи ли е?“.

„Слушай, тъпо, долно, просто копеле! — викваше тя. — Не си ли чувал, че трябва да се почука?“

Така на приятелите ни беше наложено правилото: трябва да се позвъни, преди да се влезе. И това правило ние — имам предвид тя — бяхме въвели в действие. Към нас се отнасяха с презрение, че сме толкова педантични, но както вече посочих, през зимата нашият град биваше завладяван от антиснобизъм.

Затова и аз си дадох труда да почукам на вратата на Паяка и кимнах на гаджето му Бет, когато тя ме пропусна да вляза. У нея имаше едно такова робско покорство да изпълнява всичките прищевки на Нисън, че дори и най-послушните жени в града бяха вдигнали ръце от нея. Иронията беше в това, че Бет осигуряваше издръжката на домакинството на Нисън; нещо повече, тази малка къща беше нейна, купена с парите, дадени й от заможните й родители (индустриалци, както ми бяха казали, от Уисконсин). При все това Паяка властваше в сандъка за сол като в свой феод. Обстоятелството, че беше купил с нейни пари своята хонда — 1200, телевизора си „Тринитрон“, видеокамерата си „Сони“, видеорекордера си „Бетамакс“ и компютъра си „Епъл“ сякаш само подсилваше властта му. Слабият й усет за стойностите на всичко се поддържаше само донякъде жив от това, че му предоставяше пари в брой: тя беше тиха, бледа, любезна, плаха, безцветна, сива млада жена с очила и аз винаги имах усещането, дори когато двамата с Бет си кимахме с глава и си разменяхме стеснителни усмивки, че тя умишлено отхвърля и най-дребната частица привлекателност, която може да се притури към нея. Изглеждаше като бурен. Но пък пишеше добра поезия. Когато прочетох малкото неща, които склони да ми покаже, открих, че тя е жестока като изнасилвач от гето в бруталността на идеите си, че е пъргава като акробат в метафорите си и че е готова да срази сърцето ви с рядка поетична жилка на чувство, крехко като стъбълцето на орлов нокът в устата на дете. Тя беше бурен, захранен с радий.

Перейти на страницу:

Похожие книги

12 шедевров эротики
12 шедевров эротики

То, что ранее считалось постыдным и аморальным, сегодня возможно может показаться невинным и безобидным. Но мы уверенны, что в наше время, когда на экранах телевизоров и других девайсов не существует абсолютно никаких табу, читать подобные произведения — особенно пикантно и крайне эротично. Ведь возбуждает фантазии и будоражит рассудок не то, что на виду и на показ, — сладок именно запретный плод. "12 шедевров эротики" — это лучшие произведения со вкусом "клубнички", оставившие в свое время величайший след в мировой литературе. Эти книги запрещали из-за "порнографии", эти книги одаривали своих авторов небывалой популярностью, эти книги покорили огромное множество читателей по всему миру. Присоединяйтесь к их числу и вы!

Анна Яковлевна Леншина , Камиль Лемонье , коллектив авторов , Октав Мирбо , Фёдор Сологуб

Исторические любовные романы / Короткие любовные романы / Любовные романы / Эротическая литература / Классическая проза
Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века