Мъжагите не танцуват

И все пак аз държах куфара под леглото през всичките зимни месеци на престоя си през онази година и мисля, че нямаше час, в който да не бях готов да си вдигна чуковете — дори една подигравка по неподходящо време би ми била достатъчна. В края на краищата това беше първият път в живота ми, когато ми се бе наложило да призная, че подсъзнанието ми не е съвсем наред.

Естествено, имах представа каква е същината на проблема. Години по-късно, като четях биографията на Фройд от Джоунс, попаднах на една забележка, която Фройд прави относно онова, което било „без съмнение, неконтролируем пристъп на латентна хомосексуална паника у мен“, и се наложи да оставя книгата, защото внезапно бях обладан от спомена за нощта, през която се бях опитал да се изкача по колоната. А сега татуировката ми пулсираше. Все още ли ме владееше „неконтролируемият пристъп“?

Да, нима не беше вярно, че всяко селище, прочуто с колонията си от хомосексуалисти, неизменно имаше такава колона? Спомних си за мъжете и момчетата, които се навъртаха около обелиска в нюйоркския Сентръл Парк, и за поканите с вписани фалически размери редом с голям брой телефонни номера, надраскани върху преградните стени на обществените тоалетни в подножието на монумента във Вашингтон. Какво в себе си се бях опитвал да залича с онова безумно катерене? „В нашата пустош — изследвания върху здравомислещи люде“ от Тимоти Мадън.

Има още един човек в нашия град, който би могъл да се нарече мой колега, защото и той се бе опитал да се изкатери по колоната на Провинстаун. И той като мен не бе успял да се справи с парапета и бе спасен от пожарникарите доброволци, макар че този път (и симетрията си има граници) на спасителното въже не бил Варела.

Той направи своя опит само преди четири години, но броят на чудаците и перковците, които плуват в барабана на огромната перална машина каквато представлява Провинстаун през лятото, е толкова голям, че никой вече нищо не помни. Легендата за баща ми го беше придружавала през целия му живот, но тук, към времето, когато Ханк Нисън направи своя опит, всички бяха забравили за моя — страшно много хора минават и заминават! — и аз понякога си мисля, че Нисън е единственият, който помни, че и аз се бях опитал.

Съжалявах обаче, че нашите подвизи бяха така интимно свързани, защото не можех да понасям този тип. Дали това, че прякорът му беше Паяка, ще помогне да стане ясно защо? Нисън Паяка. Хенри Нисън, известен още като Ханк Нисън и като Нисън Паяка, последното име му се беше лепнало като воня, която не може да изветрее. И отгоре на всичко той притежаваше и маниерите на хиена — същият този интимен поглед „заедно си хапваме мърша, нали“, който пламти в очите на една хиена, иззад решетката на клетката й. Та точно по този начин Нисън Паяка ме поглеждаше и се изхилваше, сякаш двамата заедно бяхме работили някое момиче и сме се изреждали да седим на главата му.

Той безкрайно много ми досаждаше. Не знам дали беше заради общата ни слава, примесена със срам и свързана със зида на колоната, но нямаше случай да го видя на улицата и настроението ми да не се промени за целия ден. Изпитвах такава физическа тревога от него, сякаш той носеше в джоба си нож, с който да наръга някого под ребрата — а той наистина носеше нож. Беше точно от този тип хора, които нарочно могат да ви продадат хашиш, развален с примес на токсичен хербицид, защото са им трябвали мангизи да си вземат кокаин. Лош човек беше, но през зимата, зима след зима, той ставаше един от двадесетината мои приятели в града. През зимата ние си плащахме данък, също както и жителите на Аляска — приятел беше някой, с когото да прекараш един час, вместо с „Големия северен снежен човек“. В безмълвието на нашата зима всеки скучен познат, пияница, отрепка и досадник можеше да бъде повишен в ранга на онези представители на човешкия род, които наричаме приятели. Колкото и да ми беше неприятен Паяка, ние бяхме споделяли един миг, който никой друг не можеше да проумее, макар шестнадесет години да отделяха моя от неговия.