Мъжагите не танцуват

А освен това той беше писател. През зимата имахме нужда един от друг дори само за да критикуваме заедно нашите съвременници. Една вечер търсехме кусурите на Мак Гуейн, после идваше ред на Де Лило. Робърт Стоун и Хари Круз си спестявахме за по-специални случаи. Гневните изблици срещу таланта на онези наши връстници, които преуспяваха, бяха душата и сърцето на не една вечер прекарана заедно, макар да го подозирах, че той не цени и моето писане. За себе си знаех, че не харесвам неговото. Обаче си държах езика зад зъбите. Той беше моят мърляв, вероломен и вулгарен приятел съсед. Пък и човек не можеше да не се възхищава от половината му начин на мислене. Той се опитваше да пласира серия романи за един частен детектив, който никога не е напускал стаята си, човек с двустранна парализа, прикован в инвалидна количка, успяващ да разгадае всяко престъпление, на което попадне, чрез компютъра си. Героят прониква в гигантски мрежи, заплита сложни възли във вътрешните комуникации на ЦРУ, набърква се в работите на руснаците, като освен това този детектив на Паяка се занимаваше и с частни случаи, надзъртайки в лични компютри. Той успяваше да издири убийците по списъците им за покупки. Главният герой на Паяка беше истински паяк. Веднъж аз му казах: „Ние сме еволюирали от безгръбначни в гръбначни. Ти ще ни издигнеш до церебрални същества“. При тези думи видях в мисълта си глави с някакви мустачета, заместващи трупа и крайниците, но очите на Паяка заискриха така, сякаш бях нанесъл пряко попадение в една видео аркада.

Струва си да опиша и външния му вид — вече ми бе станало ясно, че се бях запътил към неговия дом. Той беше висок и слаб, с много дълги крайници и дълга рядка руса коса, чийто цвят клонеше към синьо-зеленикаво от мръсотията, така както и избелелите му сини дънки бяха станали почти мръсножълти. Имаше дълъг нос, който не стигаше доникъде — искам да кажа, че нямаше връх, просто завършваше с две изпълняващи функцията си ноздри и безличен край. Устата му беше огромна, плоска, със зигзаговидна чупка, очите му бяха тъмносиви. Таваните в къщата му бяха твърде ниски за него. Голите греди висяха едва на два и четиридесет от пода — още една рибарска хижа от Адския град! — като цялата къща се състоеше от четири малки стаи на горната площадка, където водеше тясното, типично за Кейп Код стълбище, разположени точно над четирите стаички долу, и всичките пропити с някаква тежка усойна воня на зеле и с изветрял мирис на вино и на диабетична пот — мисля, че гаджето му имаше диабет — а също и на стари кокали, одъртяло куче и развалена майонеза. Това бяха като миризмите на мизерията в стаята на стара жена.

Но пък през зимата всички ние се гушехме в къщите си, сякаш бяхме жители от миналия век. Неговата къща се намираше на една от тесните пресечки на двете ни дълги улици и човек дори не можеше да види покрива й преди да е влязъл през портата сред високия жив плет. И веднага се изправяше пред вратата на къщата. Нямаше двор, плетът просто опасваше сградата. На долния етаж през всеки прозорец не се виждаше нищо друго, освен плета.

Спомням си, че се замислих по пътя защо отивам при него сега и скоро се сетих, че последния път, когато бях ходил в дома му, той беше изрязал отвор в един пъпеш, беше налял вътре водка и по-късно ни го беше сервирал на всички с бисквити с хашиш. Имаше нещо в начина, по който той беше срязал пъпеша — с изключителна като на хирург точност при завъртането на острието, и тя бе предизвикала в мен възбудата от насладата да използваш нож, точно както някой, който се храни с изключително изтънчено удоволствие, може да събуди желанието ви да вкусите от същата храна.

Тъй че, докато вървях по улицата и размишлявах за колоната и своята татуировка, си спомних не просто за Нисън Паяка, но за ужасния писък, който той беше надал през онази нощ на спиритическия сеанс преди повече от месец, и за необичайното събитие, което бе последвало: Пати Ларейн беше получила крайно нетипичен за нея пристъп на истерия непосредствено след това. Едновременно със спомена как той си бе служил с ножа и внезапната, но абсолютна увереност (която ме вдъхнови като ангелски дар), че той може би ще знае как се е появила татуировката ми, ненадейно ме завладя и убеждението, че точно ножът на Паяка е отрязал една руса глава от врата й.

Всичко това стана изведнъж. Безкрайно непоносимото напрежение в главата ми сега се разтовари. Цяло мъчение е да живееш без всякакви подозрения, когато си в беда, чиито дълбини не могат да бъдат измерени. Сега имах някаква предпоставка. Трябваше да следя поведението на моя приятел Паяка. Боя се, че въпреки всички лоши забележки, които преди малко направих, все пак се бях държал достатъчно великодушно с него, като го бях вземал неведнъж със себе си при пътуванията си до градинката с марихуана. Зимната ни самотия, както вече казах, е източникът на половината ни постъпки.