Мъжагите не танцуват

През този ден, когато влязох във всекидневната им, вътре беше тъмно, бяха спуснали щорите. Паяка и още двама мъже, чиито лица в началото не можах да видя, наблюдаваха как „Патриотите“ се опитват да отбележат точка от десетярдовата линия. Трябва да беше неделя — белег колко откъснат се чувствах от всичко около мен. Дори не знаех това. През всяка друга ноемврийска неделя щях да съм подготвил след дълго обмисляне облозите си и щях да съм се разположил тука още за началния удар, защото, ще призная, без оглед на това колко мразех Нисън и как не бях свикнал да гледам с часове телевизия, дотолкова, доколкото това ми действаше като пълна промивка с доза соли — въпреки всичко, ако човек има такива намерения, няма друго такова място за гледане на телевизия като малката дневна на Нисън. Миризмата на нечисти чорапи и отдавна разлята бира се смесваше с по-финия мирис на видеоапаратурата — изгорели жици, пластмасови кутии. Можех да се почувствам като че ли съм в пещера на границата с бъдещата цивилизация — с новите церебрални пещерни хора в очакване на бъдещите хилядолетия. Макар неделните следобеди да биваха прекарвани в дълбокия, доста потискащ мир на пропиляваното време, все пак годишните времена щяха да отминават и щях да позная монотонната радост да наблюдавам „Патриотите“, „Селтикс“, „Бруинс“, а после, през април, „Ред Сокс“. През май атмосферата се променяше. Нашата зима свършваше, лятото не ни излизаше от ума и дневната на Нисън вече не изглеждаше толкова като пещера, колкото като непроветрена бърлога. Сега обаче бяхме в началото на зимния си сън. Ако есента не се бе оказала толкова необичайна за мен, можеше с удоволствие (и с някаква меланхолия) да съм донесъл шесторка бири или направо четвърт галон бърбън като мой дял в пещерата и да съм се пльоснал без повече да му мисля на някоя от двете му кушетки или трите му потрошени меки фотьойла (всичко това наблъскано в дневната, не по-голяма от три и половина на пет!), щях да съм протегнал ботушите си на килима му, за да се слея с всички цветове в стаята — стените, килима и мебелите, който бяха вече избелели, потъмнели и обезцветени от разлети течности, за да се прелеят с петната си в царящия наоколо безцветен цвят, който не беше нито пепелявосив, нито избеляло морав, нито убито зелен, нито бледокафяв, а бе една смесица от всичко това. Но кой го бе еня за цвета? Телевизионният екран беше нашият олтар на светлината и всички ние го гледахме, като някой понякога изсумтяваше или сръбваше от бирата.

Не мога да ви опиша колко успокояващо ми действаше това сега. За човек, живял като мен през последните дни, беше истинско облекчение да седя сред гостите на Паяка — двамата типа, които никак не биха ми липсвали при други, по-благоприятни обстоятелства, но които днес бяха истинска компания. Единият беше Пийт Поляка, нашият букмейкър, чието второ име никой, включително и той самият, не можеше да произнесе два пъти точно по един и същ начин (Питър Петрарчиевич може би е правилното изписване), и когото аз не обичах, защото беше нечестно копеле, страшно алчно и определяше солидните двайсет процента за всички губещи облози, вместо десет, колкото човек можеше да получи от букмейкърите в Бостън („Обади се по телефона в Бостън“ — заявяваше той, като знаеше, че клиентите му няма да получат кредит там), а освен това променяше нормата във вреда на клиента, ако имаше сведение какъв ще бъде облогът; беше едър, навъсен младок с кисела физиономия, типичен универсален етнически тип: бихте могли да приемете, че е и италианец, и ирландец, и поляк, и унгарец, и германец, и украинец, ако ви кажеха така. Той също не ме обичаше. Аз бях един от малцината, които можеха да получат кредит в Бостън.

Това, че Пийт Поляка беше тук днес, можеше само да значи, че Нисън е направил голям облог за „Патриотите“. Това беше обезпокоително. Макар че беше достатъчно несантиментален, за да пикае върху робинята си, Нисън бе готов да оближе и връзките за обувки на всеки богоподобен атлет, който играе в „Патриотите“. Неговият парализиран детектив можеше да проникне в компютрите на ЦРУ и да срази било приятел, било враг, все така перчейки се, но Нисън беше толкова нереално мислещ, когато се отнасяше до лични пристрастия, че Пийт можеше да определи отбора като фаворит с шест пункта в ден, когато аз в Бостън трябваше да дам три. Колко пъти Паяка беше улавян в примка насред път! Предположих, че облогът днес беше толкова голям, че Пийт беше дошъл, за да прибере парите, ако спечели; само след пет минути разбрах, че съм прав; Паяка скоро започна да крещи срещу телевизора. Не след дълго се убедих, че се е обзаложил най-малко срещу стойността на мотоциклета си за мача и че Пийт беше тук, за да откара хондата, ако Нисън загуби.