Читаем Мъжагите не танцуват полностью

През този ден, когато влязох във всекидневната им, вътре беше тъмно, бяха спуснали щорите. Паяка и още двама мъже, чиито лица в началото не можах да видя, наблюдаваха как „Патриотите“ се опитват да отбележат точка от десетярдовата линия. Трябва да беше неделя — белег колко откъснат се чувствах от всичко около мен. Дори не знаех това. През всяка друга ноемврийска неделя щях да съм подготвил след дълго обмисляне облозите си и щях да съм се разположил тука още за началния удар, защото, ще призная, без оглед на това колко мразех Нисън и как не бях свикнал да гледам с часове телевизия, дотолкова, доколкото това ми действаше като пълна промивка с доза соли — въпреки всичко, ако човек има такива намерения, няма друго такова място за гледане на телевизия като малката дневна на Нисън. Миризмата на нечисти чорапи и отдавна разлята бира се смесваше с по-финия мирис на видеоапаратурата — изгорели жици, пластмасови кутии. Можех да се почувствам като че ли съм в пещера на границата с бъдещата цивилизация — с новите церебрални пещерни хора в очакване на бъдещите хилядолетия. Макар неделните следобеди да биваха прекарвани в дълбокия, доста потискащ мир на пропиляваното време, все пак годишните времена щяха да отминават и щях да позная монотонната радост да наблюдавам „Патриотите“, „Селтикс“, „Бруинс“, а после, през април, „Ред Сокс“. През май атмосферата се променяше. Нашата зима свършваше, лятото не ни излизаше от ума и дневната на Нисън вече не изглеждаше толкова като пещера, колкото като непроветрена бърлога. Сега обаче бяхме в началото на зимния си сън. Ако есента не се бе оказала толкова необичайна за мен, можеше с удоволствие (и с някаква меланхолия) да съм донесъл шесторка бири или направо четвърт галон бърбън като мой дял в пещерата и да съм се пльоснал без повече да му мисля на някоя от двете му кушетки или трите му потрошени меки фотьойла (всичко това наблъскано в дневната, не по-голяма от три и половина на пет!), щях да съм протегнал ботушите си на килима му, за да се слея с всички цветове в стаята — стените, килима и мебелите, който бяха вече избелели, потъмнели и обезцветени от разлети течности, за да се прелеят с петната си в царящия наоколо безцветен цвят, който не беше нито пепелявосив, нито избеляло морав, нито убито зелен, нито бледокафяв, а бе една смесица от всичко това. Но кой го бе еня за цвета? Телевизионният екран беше нашият олтар на светлината и всички ние го гледахме, като някой понякога изсумтяваше или сръбваше от бирата.

Не мога да ви опиша колко успокояващо ми действаше това сега. За човек, живял като мен през последните дни, беше истинско облекчение да седя сред гостите на Паяка — двамата типа, които никак не биха ми липсвали при други, по-благоприятни обстоятелства, но които днес бяха истинска компания. Единият беше Пийт Поляка, нашият букмейкър, чието второ име никой, включително и той самият, не можеше да произнесе два пъти точно по един и същ начин (Питър Петрарчиевич може би е правилното изписване), и когото аз не обичах, защото беше нечестно копеле, страшно алчно и определяше солидните двайсет процента за всички губещи облози, вместо десет, колкото човек можеше да получи от букмейкърите в Бостън („Обади се по телефона в Бостън“ — заявяваше той, като знаеше, че клиентите му няма да получат кредит там), а освен това променяше нормата във вреда на клиента, ако имаше сведение какъв ще бъде облогът; беше едър, навъсен младок с кисела физиономия, типичен универсален етнически тип: бихте могли да приемете, че е и италианец, и ирландец, и поляк, и унгарец, и германец, и украинец, ако ви кажеха така. Той също не ме обичаше. Аз бях един от малцината, които можеха да получат кредит в Бостън.

Това, че Пийт Поляка беше тук днес, можеше само да значи, че Нисън е направил голям облог за „Патриотите“. Това беше обезпокоително. Макар че беше достатъчно несантиментален, за да пикае върху робинята си, Нисън бе готов да оближе и връзките за обувки на всеки богоподобен атлет, който играе в „Патриотите“. Неговият парализиран детектив можеше да проникне в компютрите на ЦРУ и да срази било приятел, било враг, все така перчейки се, но Нисън беше толкова нереално мислещ, когато се отнасяше до лични пристрастия, че Пийт можеше да определи отбора като фаворит с шест пункта в ден, когато аз в Бостън трябваше да дам три. Колко пъти Паяка беше улавян в примка насред път! Предположих, че облогът днес беше толкова голям, че Пийт беше дошъл, за да прибере парите, ако спечели; само след пет минути разбрах, че съм прав; Паяка скоро започна да крещи срещу телевизора. Не след дълго се убедих, че се е обзаложил най-малко срещу стойността на мотоциклета си за мача и че Пийт беше тук, за да откара хондата, ако Нисън загуби.

Перейти на страницу:

Похожие книги

12 шедевров эротики
12 шедевров эротики

То, что ранее считалось постыдным и аморальным, сегодня возможно может показаться невинным и безобидным. Но мы уверенны, что в наше время, когда на экранах телевизоров и других девайсов не существует абсолютно никаких табу, читать подобные произведения — особенно пикантно и крайне эротично. Ведь возбуждает фантазии и будоражит рассудок не то, что на виду и на показ, — сладок именно запретный плод. "12 шедевров эротики" — это лучшие произведения со вкусом "клубнички", оставившие в свое время величайший след в мировой литературе. Эти книги запрещали из-за "порнографии", эти книги одаривали своих авторов небывалой популярностью, эти книги покорили огромное множество читателей по всему миру. Присоединяйтесь к их числу и вы!

Анна Яковлевна Леншина , Камиль Лемонье , коллектив авторов , Октав Мирбо , Фёдор Сологуб

Исторические любовные романы / Короткие любовные романы / Любовные романы / Эротическая литература / Классическая проза
Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века