Мъжагите не танцуват

— Възхищавам се от природното разположение на Кейп Код — заобяснява той сега на Бет. — През цялото циганско лято обичам да го обхождам. Докато се скитам сред дюните, случвало ми се е да имам удоволствието да зърна някой друг, жена или мъж, на друга дюна, на не по-малко от километър от мен, огрени от слънцето. И тези хора се чувстват точно толкова преизпълнени с любов към цялата тази златиста хрисима красота, колкото сме и ние в нашите чувства. Туй е божи дар. Не можеш да не го видиш. Непреклонна красота. — Той си пое дъх: — Искам да кажа необикновена красота.

Точно тогава взех решението да добавя и Студи в своя списък.

Четвърта глава

Този следобед не успях да науча кой е спечелил мача, защото си тръгнах от дома на Нисън по средата на мача („Патриотите“ водеха) и пропътувах с колата двадесет и петте километра до Уелфлийт, за да се срещна с Харпо, който живееше в една мансарда над магазина за галантерия в една от страничните улици. Казах „една от страничните улици“, но пък нито една улица в Уелфлийт изобщо не изглеждаше да има нещо общо с която и да било друга, сякаш в деня на основаването му преди двеста и повече години петима моряци, всеки от които си е къркал от собственото си буренце с ром, са криволичили откъм брега на залива покрай потоците и мочурищата, а други хора са ги следвали, за да маркират всяка улица според лутаниците им. В резултат никой от хората, които познавах в Провинстаун, не можеше да намери никого в Уелфлийт, но ние всъщност много-много не се и опитвахме. Сега Уелфлийт си беше нормален град и никога не сме срещали там някой янки, чийто нос да не бе толкова дълъг, та да не може да послужи за цев на пушка, която да ви взема на мерник с презрените си пресичащи се косми в ноздрите. Та затова някои от нас питаха Харпо как е могъл изобщо да напусне Провинстаун и да замине за Уелфлийт, а той отговаряше: „Не ми харесваше тинята. Тинята ме преследваше. Трябваше да се преместя“.

И затова неколцина бяха започнали да му викат Тинпо. Тъй като обаче имаше гъста, еластична, къдрава руса коса, която падаше върху лицето му като на великия комик Харпо Маркс (макар и с доста повече белези: след професионалния футбол той бе играл като полупрофесионалист без шлем), остана си все пак Харпо.

Във всеки случай той беше получил прякора си от „харпун“, не от Харпо Маркс. Харпо Вериакис беше прочут със своя лаф: „Ей, какво готино момиче. Ако бях истински мъж, щях да й забия един харпун“. Затова някои му викаха Пун, заради острото копие, а други все още му викаха Харпун. Споменавам всичко това, за да посоча колко трудно беше да намеря къщата му. Зимно време в Кейп Код нищо никога не си е на мястото.

Е, намерих неговата пресечка и той си бе вкъщи, с което изненадите станаха две, но аз все още не вярвах, че той ми е надупчил татуировката, тъй като дори не ми беше известно, че се занимава с това изкуство, пък и не можех да си обясня как изобщо съм могъл да намеря къщата му в тъмнината, при това пиян, ала след като се качих по външното стълбище до мансардата, съмненията ми се разсеяха. Той вдигна очи към мен, докато хранеше котките си (живееше с пет от своите любимки, вместо с някое красиво момиче), и първото, което рече, беше:

— Инфектира ли ти се ръката?

— Сърби ме.

Той не ми каза нищо повече, докато не изгреба с лъжицата останалата храна от консервата, а през това време говореше на две от животинките, които се потриваха в глезените му като малки съпруги в кожени палтенца, но щом свърши, изми ръцете си, свали превръзката ми, извади пластмасово шише с някакво дезинфекционно средство и проми с него бицепса ми.

— Не ми се струва много възпалено — рече той — и това е добре. Безпокоях се. Не обичам да използвам иглите, когато атмосферата е натегната.

— Нещо не беше наред ли? — попитах го.

— Ти се беше осрал.

— Ами да. Пия и се осирам. Какво ново има в това?

— Братле, та ти се опитваше да се сбиеш с мен.

— Сигурно съм бил изперкал. — Той бе толкова як, че можеше да повдигне лека кола, като я подхване отзад. — Наистина ли се опитвах да се сбия с теб? — го попитах.

— Ами искаше да се изфукаш.

— Жена ли водех със себе си?

— Не знам. Може да е била долу в колата. Ти ходеше до прозореца и крещеше.

— Какво виках?

— Ходеше до прозореца и крещеше: „Ще изгубиш баса!“.

— Чу ли някой да ми отговаря?

Една от добродетелите на хората, сред които живея, е, че никой от нас никога не се учудва, че приятелят му не е в състояние да си спомни светлите си мигове.

— Имаше много силен вятър — каза Харпо. — Ако е била жена, смееше се като зъл дух.

— Значи смяташ, че в колата ми е имало жена?

— Не знам — отговори с гробовен глас той. — Понякога чувам как гората се смее. Много звуци чувам. — Той отмести шишето с дезинфекционната течност и поклати глава: — Братле, молих те да не си правиш татуировка. Всичко беше адски странно. Преди ти да дойдеш, аз за малко не се качих на покрива. Ако имаше светкавици, щеше да се наложи да се кача.