Мъжагите не танцуват

— Не казах ли на сеанса, че искам да общувам с Мери Хардвуд, братовчедката на майка ми?

— Това каза за пред другите, но на мен ми прошепна: „Истинското име е Лоръл. Кажи им, че е Мери Хардвуд, но си мисли за Лоръл“.

— Така ли ти казах?

— Каза също: „Лоръл е мъртва. Искам да говоря с нея, но тя е мъртва“.

— Не може да съм казал това — заявих му сега, — защото се надявах да разбера къде е тя.

— Ако си смятал, че е жива, значи си се опитвал да извлечеш изгода от сеанса.

— Мисля, че да.

— Това може да е причина за бъркотията. — Той въздъхна заради човешката порочност. — Преди две вечери, тъкмо когато започвах татуировката ти, ти каза: „Не мога да се ебавам с теб, истинското име на момичето не е Лоръл. Името й е Маделин“. Това много ме обърка. Когато мушвам първата игла, аз се старая да държа връзка с околните сили. Това е първична защита за всичко. Ти ми наруши съсредоточаването. После, в следващата минута каза: „Промених решението си. Направи го Лоръл все пак“. Ти сам си обърка татуировката. Два пъти я обърка.

Мълчах, сякаш от уважение към думите му. Когато реших, че е минало достатъчно време, попитах:

— Друго какво казах?

— Нищо. Заспа. Когато свърших с татуировката, се събуди. Слезе долу, качи се в колата си и потегли.

— Ти дойде ли с мен?

— Не.

— Погледна ли през прозореца?

— Не погледнах. Но ми се струва, че с теб имаше хора. Защото след като излезе, вдигна голям шум. Стори ми се, че чух мъж и жена да се опитват да те усмирят. После всички заминахте с колата.

— И тримата в моето порше ли?

Харпо познаваше шумовете на двигателите.

— Само твоята кола беше там.

— Как могат да се съберат двама души в седалката до шофьора?

Той сви рамене.

Готвех се да си тръгвам, когато Харпо се обади:

— Момичето, което наричаш Лоръл, може още да е живо.

— Сигурен ли си?

— Имам усещането, че е още в Кейп Код. Наранена е, но не е мъртва.

— Е, ако вятърът го казва, шансът да си прав е шест към едно.

Навън беше тъмно и шосето за Провинстаун бе брулено от последните мъртви листа, които прелитаха над колата от единия край на гората към другия. Вятърът беше изпаднал в ярост, сякаш последната ми плоска шега с Харпо наистина го беше ядосала, и поривите му, които можеха да преобърнат платноходка, блъскаха колата отстрани.

Веднъж, преди две години, ходих на един друг сеанс. Един от приятелите на Харпо беше загинал при автомобилна катастрофа на това същото шосе и Харпо ме бе поканил заедно с двама мъже и две жени, които не познавах, и ние седяхме в слабо осветен кръг около малка масичка с тънки крака. Дланите ни бяха върху масата, разпънатите ни пръсти се докосваха. Тогава Харпо даде указанията си към масичката. Той й говореше така, сякаш нямаше съмнение, че гласът му ще бъде чут, и й нареди да се накланя на една страна и после пак да се спуска долу, като при това чуква по пода веднъж за „да“. Ако масичката искаше да каже „не“, трябваше да се повдигне и падне два пъти. Или — две почуквания.

— Разбираш ли ме? — бе попитал Харпо.

Масичката се изправи на два крака с такова подчинение, с което едно обучено куче изпълнява командата да служи. После тя чукна по пода. Оттук процедирахме ето така. Харпо разясни един прост шифър. Едно почукване щеше да бъде А, две Б и така нататък до тридесет почуквания за Я.

Тъй като искаше да се увери, че разговаря с приятеля си, който бе загинал през онази седмица преди сеанса, Харпо започна, като запита:

— Там ли си, Фред? — и масичката след кратка пауза чукна веднъж.

За да провери, Харпо попита:

— Коя е първата буква от името ти?

Масичката направи двадесет и едно почуквания, за да означи буквата „Ф“.

Продължихме. Сеансът се провеждаше пак през една ноемврийска нощ. Седяхме в малката мансарда на Харпо в Уелфлийт, без да ставаме от масата от девет вечерта до два сутринта и с изключение на Харпо никой от нас не се познаваше с никой от другите. Разполагахме с достатъчно време, за да забележим всяка възможност за измама. Въпреки това аз не видях такава. Коленете ни се виждаха, ръцете ни леко се подпираха на плота, съвсем леко и не бе възможно никой сам да бута масичката. Седяхме така наблизо, че човек не можеше да не установи физическо усилие у съседите си. Да, масичката почукваше в отговор на нашите въпроси така естествено, както може да се пресипва вода от една чаша в друга. Не изглеждаше да имаме работа с призраци. По-скоро беше досадно. Отнемаше много време всяка дума да се раздели на букви.

— Как е там — попита Харпо, — там, където си?

В отговор последваха четири почуквания. Получихме „Г“. Последва пауза и започна нова серия бавни почуквания, при което масичката се накланяше на два крака на не по-малко от трийсетина сантиметра от пода, но бавно, после се изправяше бавно като половинка от подвижен мост и после също така отмерено се спускаше за поредното почукване. Следващата серия продължи няколко минути с петнадесет почуквания. Сега имахме „О“. Което правеше ГО…

— Готино? — попита Харпо.

Масичката почука два пъти: „Не!“.

— Извинявай — рече Харпо. — Дай нататък.

Сега последваха седемнадесет почуквания. Имахме „Г“, „О“ и „Р“.